Чочарка

Но все пак най-досадното нещо през този период, както вече казах, беше това, че гладът караше евакуираните да говорят по цял ден само за ядене. И аз обичам да ям и дори признавам, че яденето е важно нещо и ако човек не се храни, не може да върши нищо, дори няма сили да си търси храна, но има много по-важни неща, за които човек би могъл да говори, както ни казваше Микеле, и освен това, да се говори за храна на празен стомах, означава да си причиняваш двойно мъчение, да си припомняш непрекъснато за глада и за ситостта. В подобни разговори за храна изпадаше най-вече Филипо. Понякога, като минавах през мачерата, виждах го да седи на един камък, заобиколен от евакуирани, и щом се доближех, чувах да казва:

— Спомняте ли си? Едно време достатъчно беше един от нас да телефонира в Неапол в ресторанта и да поръча обяд. След това двама или трима приятели, всички с добри стомаси, вземахме кола и отивахме. Сядахме да се храним в един часа и ставахме в пет. А какво ядяхме? Спагети с рибен сос и парче риба и калмари, раци и миди, печени златни рибки и кефал с майонеза, риба с бизел, бодлива риба, тон и други видове, които са много вкусни. Въобще ядяхме всякакъв вид риба от най-хубаво качество, с всички видове подправки. Сядахме на масата порядъчно облечени и стегнати, а ставахме с разкопчани колани и копчета, с оригвания, от които прозорците потреперваха. И всеки от нас тежеше най-малко по два-три килограма повече, защото изпивахме най-малко по едно фиаско вино на глава. Не зная дали че ни се удаде някога пак да ядем така…

Тогава някой отбелязваше: