Пясъчните крале

Кочран кимна. Двамата влязоха отзад и включиха манипулаторите. Петима мъртъвци се надигнаха от пейките и се затътриха след тях навън. Преди да излезе, Кабарайджан благодари на Мансън. Дебелият мъж бе измил труповете, въпреки че не го беше помолил, и ги бе нахранил.

Мъглата се беше вдигнала. Кабарайджан натовари екипа на лодката и се приготви да отплава. Но Кочран го спря.

— Ъ-ъ, Мат… Това ново място… наистина ли си го бива?

Кабарайджан кимна и примижа. Слънцето се бе показало над дърветата и озаряваше отзад главата на Кочран.

— Ще се съгласиш ли да делим? — попита Кочран с видимо усилие. Това беше необичайна молба. По принцип всеки труповладелец действаше сам. — Искам да кажа, след като остава най-много месец, вероятно няма да успееш да събереш всичко, особено ако мястото наистина е толкова добро. А, както ти казах, имам нужда от известни приходи. Наистина.

Кабарайджан разбираше, че подобна молба е необичайна. Усмихна се.

— Дадено. Там има предостатъчно. Мятай се в лодката и ме следвай.

Кочран кимна и се усмихна измъчено. Тръгна по кея към своята лодка. Мъртъвците му го последваха.

Спускането надолу по реката беше по-бързо и по-лесно. Скоро Кабарайджан излезе в първото езеро и увеличи скоростта. Утрото беше красиво, слънцето грееше ярко и вятърът вдигаше слаби вълни. Въпреки случката от предната нощ Кабарайджан беше в отлично настроение. Грото имаше такова влияние върху него. Сред просторите на Високите езера дори Бартлинг не изглеждаше толкова непобедим.

Беше се сблъсквал и преди с подобни проблеми, на други светове. Бартлинг не беше единственият, който хранеше подобна омраза. Още след първия случай, когато бяха извадили мозъка на мъртвец и го бяха заменили със синтетичен, имаше хора, които се деряха с цяло гърло, че подобна практика е извращение спрямо природата и че труповладелците са покварени, нечисти хора. Кабарайджан беше свикнал с подобни предразсъдъци, това бе част от работата. И преди бе побеждавал хора като Бартлинг.

Първата част от пътуването беше най-бързата. Лодките прекосиха двете големи езера с обрасли със сребърни дървета брегове. Но после забавиха скоростта, тъй като езерата се смаляваха, а дърветата на брега започнаха да отстъпват място на ръждив къпинак и райони с ниски сгърбени дръвчета, които така и не се бяха сдобили с название. Местността стана хълмиста, после скалиста и накрая ги заобиколиха планини.

А след това започнаха да се редят пещерите.

Бяха стотици, истински кошер, по склоновете от всички страни. Не бяха картографирани детайлно. Бяха твърде много и изглежда, се свързваха едни с други в естествен лабиринт с невъобразима сложност. Бяха издълбани от спускащите се през тях ручеи и потоци и повечето все още бяха пълни с вода.

Случаен пътник лесно би се заблудил тук, но по тези места не идваха пътници. А труповладелците никога не се губеха. Това беше тяхната територия. Място, където ги очакваха вихроперлите, скрити под скалите и мрака.

Лодките бяха оборудвани със светлини. Кабарайджан включи своя прожектор веднага щом влязоха в първата пещера и следващият го отблизо Кочран направи същото. Каналите в тази част бяха добре познати, но прекалено плитки и не си заслужаваше да остържат някъде дъната.