За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Че кой преди представление е на себе си, Бернардие? Нали това е най-трудният миг – да извадиш себе си от себе си и да вложиш вътре друг.
Завесата се вдига и осветлението угасва…
– Ей, вие там! – крясва някой от залата. – Защо затъмнихте, дявол ви взел! Няма да седим на тъмно!
Свирят и тропат с крака. Не, началото не е добро.
Бернардие излиза на сцената, покланя се несръчно и вдига ръце да ги усмири.
– Уважаеми господа, трябва да ви кажа, че театър се играе на тъмно.
– Виж го ти, на тъмно! А как ще намирам захарните пръчици?
– Уважаеми господа – продължава Бернардие – трябва да ви кажа, че по време на театрално представление не е редно да се ядат захарни пръчици.
– Хайде, хайде! – обажда се друг. – Щом е на тъмно, да е на тъмно. Хей, чичо, вади свирачите, онези – с дрънкулките по шапките.
Отново става тихо. Отново сме в благословената крепост Елсинор.
Ще удари дванадесет, от мрака ще изплува Макс в призрачен бял воал, за да каже истината за своята смърт (боже мой, някога самият Шекспир е играл тази роля!). Чувал съм я стотици пъти, но пак я чувам за пръв път – в това е магията, знаеш и не знаеш, винаги е така и винаги е ново, за стотен път преживяваш онова, което преди теб са преживявали хиляди, но по своему, различно, като само твоя Хамлет.
Ето така:
Думите, думите са всичко! Трябва да ги хвърлиш в мрака, иначе ще разкъсат гърдите ти. Те са живи вътре, напъват като разжарени душеядци, като въгленчета между динамит; подредени в избухливи вериги, те чакат своя триумф – кажеш ги, а въздухът като експлозив:
Духът ме вика. Тръгвам след него. И защо скърбиш, душа? Казват: смъртта е естествена, тя е в нас и във всичко около нас, притаена, лукаво притихнала… Можеш ли да избягаш от нея, щом носиш знака ù във всяка клетка?
Не, не го разбирам. Щом е нещо естествено, защо се страхуват от нея? Защо не са свикнали с лицето ù? Защо я пропъждат, плачат, дърпат коси, а не са се научили да умират?
Ще отмъстя за смъртта ти, татко, но какво ще се промени с това? Отмъщението не е ли най-примитивното решение? Смърт за смърт, за да успокоиш съвестта си, с престъпление да премахнеш престъпление – достойно ли е? Не виждам смисъл, татко Хамлет все така ще си остане призрак, нали, Бернардие?
Искам да знам защо съм толкова объркан. Уж всичко са само думи – Макс е жив, Гертруда е добрата Доротея, колоните са бутафорни, мечът е пластмасов, а аз съм объркан, Бернардие! Знам и въпреки това… Могат ли само думите да са виновни за всичко? Не са ли те просто набор от звуци? Може ли тази прастара история да наелектризира с думите си моята платинено-позитронна душа?
Защо човек фетишизира смъртта? Не го разбирам, сигурно защото не мога да умра. Но аз не съм и жив, нали? Аз съм само вещ, а вещта може да се износи, да се счупи, да ръждяса, но не може да умре. Не може да умре, защото е вещ. Но аз съм вещ, която играе Хамлет! Нали така? Мога да умирам единствено на сцената – стотици, хиляди пъти да умирам, а иначе металните пластини се покриват с червеникав окис, синтетичните мускули губят еластичността си, позитроните нихилират през черепната кутия, остаряват плутониевите батерии – и нищо повече.
Аз съм вещ. Вещ, която играе Хамлет. Която играе Хамлет, за да го гледат хората. Хората, които не го разбират.
Къде се къса веригата, Бернардие?
Обикновено отговаряш: „Ами това е театърът, момчето ми!“.
Тогава театърът е нещо жестоко!
Или щеше да бъде различно, ако разбирах какво е смъртта? Освобождение? Висша форма на страха? Пътуване? Покой? Или доказателство, че си живял? Нищо от това или всичко заедно? За мен смъртта е празна дума, както нищо не значат синовен дълг, любов към майката, отмъщение. Аз само играя, Бернардие. Произнасям думите, както си ме учил, но те увисват в мрака между нас и тях – непреживени от нас и неразбрани от тях. Ти ни обрече завинаги да бъдем други, да забравим своя буквено-цифрен код, да приемем чужди имена, да понесем бог знае чии съдби; ти ни отне мъничката биороботска радост да си най-умната вещ, и вместо това сложи на раменете ни нещо непосилно, ужасно, човешко. Вече никога не мога да бъда щастливият +ВВ 561, наказан съм да бъда Хамлет.