Книгата на мъртвите

В Грота Бианка, където беше завел първата. Чувството, интимността, докато фрагментите се сглобяваха в една дълбока пещера в съзнанието му сред варовикови сталактити и мъх, където проникваше слънцето. Заведе я отвъд колоната на Херкулес в един подземен свят от каменни коридори с призми от минерали и постоянния звук от капеща вода.

В онзи фантастичен ден бяха съвсем сами, освен веднъж, когато той допусна да се разминат с група развълнувани ученици с шапки и якета, и той й каза: „Шумни са като рояк прилепи“. Тя се засмя и отвърна, че й е забавно с него, хвана го за ръката и се притисна към него, и той усети мекотата на тялото й. През тишината, само звук на капеща вода. Минаха по Тунела на змиите под полилеи от камък. Минаха покрай прозрачни завеси от камък и влязоха в Коридора на пустинята.

— Ако ме оставиш тук, никога няма да успея да изляза — подхвърли тя.

— Защо да те оставям? Аз съм твой водач. В пустинята не можеш да оцелееш без водач, освен ако не знаеш пътя.

Пясъчната буря се надигна и образува стена, и той разтърка очите си, защото искаше да я изличи от съзнанието си този ден.

— Откъде знаеш пътя? Сигурно често идваш тук — предположи тя и той изостави пясъчната буря и се върна в пещерата.

Тя беше толкова красива, бледа и ясно очертана, сякаш изрязана от кварц, но тъжна, защото любовникът й я беше изоставил заради друга.

— Явно си много специален, щом познаваш такова място — каза тя на Уил. — На три километра под земята и с безкраен лабиринт от мокри камъни. Колко ужасно е да се загубиш тук. Питам се дали някой някога се е губил тук. След работно време, когато угасят осветлението, сигурно е тъмно като в рог и студено като в изба.

Не виждаше ръката пред лицето си. Всичко пред погледа му беше яркочервено, а пясъкът ги шибаше така безмилостно, та си помисли, че не му е останала кожа.

— Уил! О, господи! Помогни ми, Уил! — Писъците на Роджър се сляха с писъците на учениците в съседния коридор и ревът на бурята спря.

Водата капеше и краката им шляпаха във вода.

— Защо все си търкаш очите? — попита тя.

— Мога да се ориентирам дори в тъмното. Виждам добре в тъмното и често съм идвал тук като дете. Аз съм твоят водач. — Беше много мил и любезен с нея, защото разбираше, че загубата й е по-голяма, отколкото можеше да понесе. — Виждаш ли как камъкът става прозрачен от светлината? Той е твърд и силен като сухожилия и мускули, а кристалите са восъчножълти като кости. През този тесен коридор се стига до Купола на Милано, сив и влажен като тъканта и кръвоносните съдове на много старо тяло.

— Обувките и маншетите на панталона ми са напръскани с варовик, като с вар. Съсипа ми дрехите.