Мисията на посланика

— Станете — нареди той. — Всички. Върнете се към задълженията си. Не. Почакайте! — робите бяха започнали да се изправят. „Може би трябва да ги разпитам“. — Останете тук. Ти! — той посочи роба от входа — Ела с мен!

Кафявото лице на мъжа пребледня. Той мълчаливо последва Денил до стаята на Лоркин. Навсякъде из голямата стая бяха оставени фенери, един бе запален и в спалнята.

— Лорд Лоркин? — извика Денил, без да очаква отговор. Ако Лоркин им беше казал, че си тръгва, едва ли щеше да бъде тук. Въпреки това Денил отиде до вратата на спалнята и надникна вътре.

Гледката, която се разкри пред очите му, смрази кръвта във вените му.

В стаята лежеше гола сачаканка. Тялото й бе извито с гръб към него, но лицето й бе обърнато към тавана. Очите й се взираха безизразно. Чаршафите около нея бяха изцапани с тъмно червено. На места дори бяха още влажни. Денил видя раната на гърба й. Той се обърна и впери поглед в роба.

— Как се е случило това?

Мъжът се сви от страх.

— Не знам. Никой не знае. Чухме шумове. Гласове. Когато всичко утихна, дойдохме да видим — очите му се плъзнаха по тялото, но бързо се отместиха встрани.

„Лоркин ли го е направил? — искаше да попита Денил. — Но мъжът каза, че не знае какво е станало, така че няма как да знае дали Лоркин е виновен“.

— Коя е тя? — попита вместо това той.

— Рива.

— Тя от робите в къщата ли е?

— Д-да.

— Някой друг липсва ли?

Мъжът се намръщи, но след миг очите му се разшириха.

— Тивара.

— Друга робиня?

— Да. Като Рива. От робите прислужници.

Денил отново огледа мъртвата жена. Дали Тивара бе замесена по някакъв начин в убийството? Или я беше сполетяла същата съдба?

— Рива и Тивара… бяха ли в приятелски отношения? — попита Денил. — Някой виждал ли ги е да разговарят?

— Н-не знам. — Мъжът отново наведе поглед. — Ще попитам.

— Недей! — каза Денил. — Доведи ми робите. Нареди ги вън в коридора и им забрани да разговарят.

Мъжът излезе бързо. „Сигурно вече са успели да поговорят и да измислят алибита или извинения. Но повече няма да могат да променят историята си“.

Трябваше незабавно да изпрати послание на ашаки Ачати. Робите принадлежаха на краля. Денил не бе сигурен дали убийството на един от тях ще бъде голям проблем. Но изчезването на Лоркин беше. Особено ако бе отведен против волята му. Особено, ако той бе убил робинята.

„Ачати несъмнено ще разпита сам робите. Сигурно ще прочете съзнанията им. Възможно е да укрие някаква информация, която според него не трябва да узнавам. Така че трябва да разбера колкото се може повече, преди Ачати да пристигне“.

По гърба му полазиха тръпки. „Съвпадение ли е, че бях поканен в двореца същата вечер, когато тук бе убит един от робите на краля?“

Лоркин ли бе убил робинята? Едва ли. Но определено изглеждаше така, сякаш го е направил. Дали е било при самозащита? „Трябва да проверя за улики, преди да пристигнат хората на краля“. Той се върна в стаята и погледна към тялото. Освен смъртоносната рана, на ръката й се забелязваше плитко порязване, от което се стичаше тънка струйка кръв. „Интересно. Това ми прилича на доказателство за използването на черна магия“. Той се насили да докосне кожата на бедрото на жената и да активира сетивата си. И наистина в тялото не се долавяше и капчица енергия. Наистина бе използвана черна магия. Връхлетя го неописуемо облекчение. „Значи няма как да е Лоркин“.