Илюзии

— Ah, ca c’est quelque chose. Est-ce-que c’est vrai que vos enfants ont fait cette miracle?6

Усмихвам се и му казвам, че Маги, Лорета и аз само сме правили снежните топки, а Никол, Майк и Бен са оформили фигурите.

Сега композицията е великолепна. Слязлото на хоризонта розово слънце удължава сенките и придава още по-голяма монолитност на фигурите. Жалко, че не могат да останат завинаги. В същия миг се сещам за фотоапарата, който купих за Лорета. Извинявам се и се връщам в мелницата, като бутвам газената бутилка, фотоапаратът е в кутията под елхата. Подозирам, че Лор прави също като Бен — запазва малко от коледната атмосфера за по-късно, когато е по-спокойно. Не бърза да отваря подаръците. Излизам и й давам пакета. Лор разговаря с Кати и с момиченцата. Разхождат се около ледените статуи.

Лорета поглежда пакета, после мен.

— Сега ли трябва да го отворя?

— Ще се зарадваш, ако го направиш.

Тя дръпва панделката и разопакова подаръка. Вижда, че е фотоапарат и се усмихва.

— Знаеш, че не мога да снимам, Уил. Но си постъпил правилно. Трябва да си направим снимки.

Подава ми кутията. Изваждам фотоапарата, слагам филмче и й обяснявам как се снима. Няма нищо по-лесно. Доближавам го до окото си. Светлината е достатъчна. Натискам копчето. Чува се характерното за „Полароид“ жужене и снимката излиза. Вълшебството на фотоапарата почти засенчва нашите ледени скулптури. Всички охкаме и ахкаме на два различни езика.

Снимката е сполучлива, фигурите се виждат ясно. В тях има някакъв мистичен ореол на вечност и неизменност и същевременно — усещане за нещо човешко, присъщо на живата картина. Има и атмосфера на духовен символизъм.

Едва убеждавам Лор да откъсне поглед от фотосите и да се опита да снима. Напомням й да държи фотоапарата неподвижен, докато натиска копчето. Това са единствените му неконтролируеми променливи величини. Инак прави всичко сам.

Тя иска да види какво е излязло от първия й опит, но аз я карам да продължава да снима от различни ъгли близо до фигурите, защото светлината намалява. Издърпвам снимките и ги държа в ръка ветрилообразно като карти за игра. Събираме цялото село. Лорета изщраква филмчето и се приближава до нас. Лицето й е оживено и радостно. У нея се е промъкнало някакво силно коледно чувство. После, докато разглеждаме снимките — една от друга по-хубави и невероятно прекрасни — и двамата сме завладени от мига, погълнати от настоящия момент в екзистенциалния смисъл, отдалечени от всичко и изживяваме пълноценно радостта си. Даваме снимките и на другите, за да ги видят и Лорета се обръща към мен. Говори на английски.