22 ноември 1963
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-325-9
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «22 ноември 1963». Краткое содержание книги:
Падате ли си по истории за пътуване във времето?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Авторът ви я поднася, както само той умее. Искате да знаете каква е била Америка през петдесетте и шейсетте години на миналия век, Америка на суинга, на Елвис Пресли и на рокендрола?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Искате ли трогателна любовна история, която ще разчувства дори хората с най-закоравели сърца?
Прочетете „22 ноември 1963“.
По този въпрос бяхме единодушни.
Ал бавно отиде зад тезгяха, отвори шкаф и извади пластмасова кутия с червен кръст. Седнах на едно от високите столчета и погледнах часовника. Беше осем без петнайсет, когато Ал отключи вратата и влязохме в ресторантчето. Вероятно в осем без пет съм се спуснал в заешката дупка и съм се появил в Страната на чудесата през 1958 година. Ал твърдеше, че всяко пътуване продължава точно две минути, и часовникът на стената го потвърждаваше. Бях прекарал петдесет и два дни в 1958 година, но тук часът беше седем и петдесет и девет сутринта.
Ал извади марля, пластир и дезинфектант.
— Наведи се да виждам — каза той. — Подпри брадичката си на тезгяха.
— Може да пропуснеш кислородната вода. Станало е преди четири часа и кръвта се е съсирила. Виждаш ли?
— Страх лозе пази — отвърна Ал и после сякаш запали главата ми. — Ооох!
— Боли, нали? Защото раната още е отворена. Искаш хирурзи от 1958 година да лекуват инфектирания ти скалп, преди да се върнеш в своето време? Повярвай ми, приятелю, не ти трябва. Стой мирно. Трябва да отрежа малко коса иначе пластирът няма да залепне. Слава Богу, че е къса.
Той клъцна косата ми и после усили болката, като притисна марля до раната и я залепи.
— Може да махнеш марлята след един-два дни, но дотогава си слагай шапка. Ще приличаш на бедняк, но ако косата ти не порасне, може да я сресваш над раната. Искаш ли аспирин?
— Да. И чаша кафе. Ще ми направиш ли? — Кафето щеше да ми помогне за известно време. По-скоро се нуждаех от сън.
— Добре. — Ал включи кафемашината и после отново започна да рови в комплекта за първа помощ. — Виждаш ми се отслабнал.
„И още как“ — помислих си.
— Бях болен. Хванах двайсет и четири часов… — Млъкнах.
— Джейк, какво има?
Гледах рамкираните фотографии. Когато се бях спуснал в заешката дупка, там имаше снимка на Хари Дънинг и мен. Смеехме се и показвахме пред обектива дипломата на Хари.
Снимката беше изчезнала.
— Джейк? Приятелю? Какво има?
Взех аспирините, които той беше сложил на тезгяха, пъхнах ги в устата си и ги глътнах без вода. След това станах и бавно се приближих до Стената на славата. Имах чувството, че съм направен от стъкло. Там, където от две години беше окачена снимката ми с Хари, сега имаше фотография, на която Ал се ръкуваше с Майк Мишо, представителя в Конгреса от втория район на Мейн. Мишо сигурно се кандидатираше отново, защото на готварската престилка на Ал имаше две значки. На едната пишеше МИШО В КОНГРЕСА, а на другата — ЛИСБОН ОБИЧА МАЙК. Почитаемият представител носеше яркооранжева тениска с газираната напитка „Мокси“ и държеше мазен сандвич.
Откачих снимката от кукичката.
— Откога е тук?
Ал ме погледна и се намръщи.
— Не съм я виждал през живота си. Подкрепях Мишо в последните две кампании — по дяволите, поддържам всеки демократ, който не е заловен да чука помощничките си от предизборния щаб — и го срещнах на митинг през 2008 година, но това беше в Касъл Рок. Никога не е идвал в ресторантчето.
— Очевидно е идвал. Това е твоят тезгях, нали?
Той взе снимката с изкривените си като нокти на хищна птица пръсти и я доближи до лицето си.
— Да.
Ал се втренчи във фотографията и се подсмихна. Мисля, че от почуда. Или може би страхопочитание. После ми я върна и отиде зад тезгяха, за да налее кафе.
— Ал, спомняш си Хари, нали? Хари Дънинг.
— Разбира се. Нали заради него отиде в Дери и едва не ти отрязаха главата.
— Да, заради него и останалите от семейството му.
— Успя ли да ги спасиш?
— Всичките, освен един. Баща му уби Туга, преди ние да му попречим.
— Кои сте вие?
— Ще ти разкажа всичко, но първо отивам у дома да си легна.
— Нямаме много време, приятелю.
— Знам — отвърнах и си помислих: „Само трябва да те погледна, Ал“ — Но умирам за сън. За мен е един и половина след полунощ и имах… — Устата ми зейна в огромна прозявка. — Необикновена нощ.
— Добре. — Той донесе кафето — пълна чаша за мен, без захар и сметана, и половин чаша за него с много сметана. — Разкажи ми каквото можеш, докато пиеш.
— Първо, обясни ми как е възможно да си спомняш Хари, ако не е бил чистач в гимназията в Лисбон и не си е купувал фатбургер от теб през живота си. Второ, обясни ми защо не помниш Майк Мишо да е идвал в ресторантчето, когато го има на снимката.
— Не знаеш дали Хари Дънинг още е в града и дали още е чистач в гимназията в Лисбон.