Край на дежурството

Първата мисъл, която минава през главата на Ходжис, когато вижда Джером, е: „По дяволите, малкия, пораснал си!“

Когато Джером Робинсън започна да работи за него — първо му косеше моравата, после поправяше това-онова в къщата, накрая стана ангелът спасител, който поддържаше компютъра му — беше тийнейджър, висок около един седемдесет и два и тежащ около шейсет килограма. Младият великан на вратата е висок поне метър и осемдесет и пет и тежи деветдесет килограма. Винаги е изглеждал добре, но сега прилича на кинозвезда и е направил мускули.

Младият великан широко се усмихва, бързо прекосява кабинета и прегръща Ходжис. Стисва го, но го пуска, щом вижда как Холи трепва.

— Леле, извинявай.

— Нищо ми няма, просто се радвам да те видя, приятелю. — Сълзи замъгляват очите му и той ги избърсва с опакото на дланта.

— И аз се радвам. Как си?

— В момента съм много добре. Имам лекарство за болката, но ти си по-добър лек.

Холи стои на вратата, зимното ѝ палто е разкопчано, сложила е ръце на кръста си. Гледа ги с печална усмивка. Ходжис не би повярвал, че има печални усмивки, но е очевидно, че съществуват.

— Влез, Холи — подканва я. — Без групови прегръдки, обещавам. Разказа ли всичко на Джером?

— Знае за случилото се с Барбара, но реших, че е по-добре ти да му разкажеш останалото.

Джером поставя за миг топлата си длан на тила на Бил.

— Холи каза, че утре влизаш в болница за още изследвания и за лечение и че ако се опиташ да спориш, да те накарам да млъкнеш.

— Глупости — възразява тя, гледайки го строго. — Изобщо не съм използвала този израз.

— Да, изрази се по-културно, но погледът ти казваше друго — ухилва се Джером.

— Глупак! — сопва се Холи, но се усмихва.

„Щастлива, че сме заедно, но нещастна от повода“ — казва си Ходжис. Прекъсва закачливия диалог, като пита как е Барбара.

— Сравнително добре. Има фрактури на тибията и фибулата, но можеше да ги получи на футболен мач или на детската ски-писта. Очаква се счупванията да заздравеят без проблем. Гипсирана е и вече се оплаква колко я сърби.

— Холи, показа ли ѝ снимките?

— Да, и тя разпозна доктор Бабино. Дори не се поколеба.

„Имам няколко въпроса, доктор Бабино — казва си Ходжис, — и смятам да получа отговори, преди да пукна. Хич не ми дреме — ще те притисна здраво, докато не ми отговориш.“

Както обикновено Джером сяда на ръба на бюрото на пенсионирания детектив и казва:

— Разкажете ми всичко от самото начало. Може да забележа нещо ново.

Говори предимно Ходжис. Холи отива до прозореца, скръства ръце така, че да хване раменете си, и се взира в улицата. Добавя по нещо от време на време, но най-вече слуша.

Когато Ходжис приключва, Джером пита:

— Сигурен ли си за тази история със съзнанието, надмогващо тялото?

— Осемдесет процента. Може би повече. Лудост е, обаче има прекалено много подобни истории, за да го отхвърлим.