Аз съм пратеникът

Виждам го, сякаш е написано на челото му.

Жигосано.

Черно на бяло.

Да, сега си обяснявам всичко.

Жалката кола.

Манията да къта пари и отвратителното скъперничество.

Дори склонността му да спори, ако си послужим с езика на "Брулени хълмове". Марв страда, съвсем сам, и всичко това е опит да заглуши вината си.

- Искам да дам на това дете нещо, разбираш ли? Когато порасне.

- Имаш ли представа дали е момче, или момиче?

- Не.

Той вади от портфейла си пожълтял лист от бележник.

Когато го разгъва, виждам адрес, очевидно повторен няколко пъти отгоре, та да не се заличи.

"Кабрамата Роуд" 77, Обърн.

- Една от приятелките й ми го даде - казва безизразно Марв. - Когато семейството й просто изчезна, обиколих всичките й приятелки и ги молих да ми кажат къде е отишла. Каква жалка картинка бях. Дори плаках на стълбите на Сара Бишоп! - Думите излизат като ехо от устните му, които остават неподвижни, почти застинали. - Тя беше моето момиче, човече! Моята малка Сюзан! - От устата му се изтръгва саркастичен смях. - Баща й беше голям цербер, но тя успяваше да се измъкне няколко пъти в седмицата, час преди да съмне, и отивахме в оня царевичак. - Сега почти се усмихва. - Носехме си одеяло и го правехме на него... Тя беше невероятна, Ед.

Той ме поглежда право в очите. Щом е решил да го каже на някого, поне да е както трябва.

- Обичах вкуса й. - В усмивката му улавям отчаяние. - Понякога си играехме с огъня и оставахме, докато изгрее слънцето..,

- Звучи красиво, Марв.

Изричам тези думи към предното стъкло. Не мога да повярвам, че разговаряме по този начин - обикновено се караме, за да демонстрираме приятелството си.

- Оранжевото небе - продължава Марв - и мократа трева... Помня топлината й. Вътрешната й топлина, топлината на кожата й...

Представям си го, но той млъква насред думата и трескаво си поема дъх.

- Докато един ден намерих къщата празна. Отидох на полето, но там бяхме само аз и царевицата.

Момичето е забременяло.

Нещо обичайно по нашите места, но семейство Бойд явно не е могло да го приеме.

И са се махнали от града.

Оттогава не се е чуло нищо за тях и никой не е усетил липсата им. Хората идват и си заминават оттук. Ако са успели да припечелят нещо, отиват на по-хубаво място. Ако не са, тръгват да си търсят късмета в друга такава дупка.

- Предполагам, че баща й се е срамувал - казва Марв след малко, - че шестнайсетгодишната му дъщеря е надула корема, и то от такъв като мен. Сигурно е бил прав да я дебне...

Не знам какво да кажа.

- Те се махнаха от града. Без да кажат дума. - Усещам погледа му върху себе си. - А аз от три години се тормозя.

Няма да се тормозиш повече, мисля си, но не мога да съм сигурен.

По-скоро е смътна надежда, а може би отчаяние.

Той се е поуспокоил, но седи вдървено на мястото си. Така минава час. Чакам. Накрая питам:

- Ходи ли на този адрес?

Той застива още повече.

- Не. Опитах се, но не мога.