Пасажер [bg]

Николас кимна. Следяха ги.

Ета се огледа за някое скришно място, където биха могли да поговорят, и в този момент погледът и бе привлечен от познато червено петно. Без да губи време в обяснения, вдигна ръка и замаха, за да спре автобуса.

— Ета...

Шофьорът и махна в отговор и тя се затича. Стъпките на Николас захрущяха подире й.

— Да не полудя? — просъска той.

Прозорецът на автобуса се отвори.

— Входът е отзад — подвикна шофьорът.

— Минавате ли през Кенсингтън? — попита Ета.

Шофьорът, възрастен господин с приветливо лице и едро шкембе, което почти опираше във волана, й отвърна с дружелюбна усмивка:

— Минава, милинка. Спирам, където ми кажете. Кондукторът ще сметне колко дължите. Махнете ми, когато искате да спра, и ще ви сваля.

Вратите в задната част на автобуса се отвориха. Ета се хвана за дръжката и се покатери. Николас се огледа смутено и последва примера й.

Може би трябваше да го бутне на наи-близката седалка и да седне до него. Вместо това се опита да намери място по-напред, където шофьорът да я вижда, а тя да вижда шосето. Изобщо не и хрумна, че на фона на неиния седемнадесетгодишен опит с автобусите, на Николас му беше за пръв път. Автобусът потегли, Николас се олюля като пиян и едва не помете момчето и възрастната дама с пазарската чанта пред тях.

— Извинете — възкликна Ета и го дръпна за ръката. Кимна към дръжките, които висяха от тавана. — Хвани се, но без резки движения.

Придвижването до предната част на автобуса се оказа бавен процес, съпътстван от множество залитания, макар Николас да бе свикнал с люлеещата се палуба. Тои се отпусна на предната седалка и по лицето му рукна пот. Едната му ръка се вкопчи в облегалката, а другата — в коляното й.

— Господи — викна тои така високо, че заглуши ръмженето на

двигателя. — Каква е тази смрад?

По стълбата, водеща към горната палуба, се спусна човек в

Йниформа — навярно кондукторът, за когото бе споменал шофьорът.

Около врата му висеше ремък, а на ремъка бе закачена дървена стоИка, върху която с помощта на пружини бяха закрепени ярко оцветени билети.

— Навярно имаш предвид бензина, момче.

Николас изгледа Ета, сякаш го бе предала.

— Ще се задушим ли, преди да стигнем?

Кондукторът поклати глава и се засмя. Ета също се засмя, макар и насила, и стрелна Николас с предупредителен поглед. Но тои вече бе осъзнал грешката си — плесна се по челото и въздъхна обезсърчено. — За къде?

— Кенсингтън — отвърна Ета.

— По две пенита на човек.

За неина изненада Николас бръкна в торбата и подаде на кондуктора няколко медни монети, а не златните, с които се бе опасявала, че ще трябва да се пазарят. Мъжът им връчи билетите и продължи нататък.