Дълбините

В нея има нещо необичайно. Напомня ми за прислужничките и работничките от фабриките, които лекувах в приюта за душевноболни „Уилард“. Явно се беше изплашила от появата на дълги червени белези, подобни на следи от нокти, по тялото на едно бебе, за което се грижи. Може би пеленачето се беше издраскало само. Казах ѝ, че бебета понякога правят така. Тогава тя заговори по същество: на кораба се носели слухове, че при умрялото момче от прислугата е бил налице същият феномен. Жената се боеше, че на този кораб се случва нещо противоестествено. Очите на мис Хебли бяха трескави, подобно на очите на много пациенти, които съм лекувала. Очевидно не беше спала добре в последно време.

Настоях да науча повече за тези слухове, които твърдеше, че е чувала, и тя не можа да ми отговори по същество, разбира се — с изключение на това, че измърмори нещо несвързано за Мадлен Астор. Идеята ми беше да предизвикам параноята, която измъчва съзнанието ѝ. Но първоначално само предупредих стюардесата да не разпространява слухове за болест на кораба. Хората може да изпаднат в паника.

В действителност вече храня подозрения, че както мисис Астор, така и стюардесата Хебли страдат от лека форма на истерия. Знам от първа ръка колко е лесно да се случи нещо подобно в ограничено пространство, където умът няма с какво да се разсейва. Някой изразява на глас някаква тревога и преди да се усети, вече всички говорят за нея. Параноята е като заразна болест сама по себе си. Човешките същества са склонни да страдат от нея. Отдавна твърдя, че това е наследствено поведение, което сме взели от примитивните си предци — някаква форма на защитен механизъм. Предпазливите човешки същества оцеляват по-дълго, отколкото непредпазливите.