![Професор Вилчур [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/5/profesor-vilchur-bg-download.jpg)
Професор Вилчур [bg]
- Автор: Доленга-Мостович Тадеуш
- Серия: Професор Вилчур #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Балканджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Професор Вилчур [bg]». Краткое содержание книги:
— И няма да има.
Дълбоко в душата си той беше така убеден в това, както Мариша в обратното.
— Само залъгва момичето този развейпрах — мислеше си знахарят, — без малко да я изпрати на оня свят, да я осакати, а сега си е намерил друга в чужбина. Поне една дума да й беше писал.
И това убеждение на Кошиба като че беше основателно. От деня на катастрофата беше минал вече половин месец, и писмо нямаше, пък и никой не дойде да се поинтересува от името на Чински за здравето на момичето.
Мариша обаче не губеше надежда и продължаваше да очаква. Колкото пъти разпознаеше по тракането на колелата, че към воденицата идва не обикновена селска каруца, я кабриолет, толкова пъти сърцето й започваше силно да бие.
— Може да е кабриолетът от Людвиково.
Така стана и сега. Дойде обаче кабриолет не от Людвиково, а наетият от общинския полицейски участък. А в него седяха старшият Жомек, още един полицай и доктор Павлицки.
Знахарят тъкмо хранеше Мариша, погледна през прозореца и пак гребна с лъжичката от паницата, когато вратата се отвори:
— Добър ден — поздрави от прага старшият. — Дошли сме по работа при вас, господин Кошиба. Как сте, госпожице Мариша?
— Благодаря, господин старши. Вече съм по-добре — отговори весело момичето.
— И слава богу.
— Нека, господа — започна мрачно знахарят, — болната да си дояде обеда.
— Защо не, да си го дояде. Ще почакаме — съгласи се Жомек и се настани на пейката.
Доктор Павлицки се приближи до леглото и мълчаливо заоглежда Мариша.
— Няма ли температура? — попита най-сетне.
— Имаше, но вече спадна — отговори Кошиба.
— А краката и ръцете движат ли се?… Няма ли някакво увреждане?
— Моля ви, господин докторе — извика Мариша, — аз съм напълно здрава. Само съм малко отпаднала. Ако не беше костицата на врата ми, която трябва да зарасне, щях веднага да стана.
Лекарят се изсмя сухо:
— Костица ли?… Хубава костица! Вие, госпожице, не си давате сметка. Имахте счупване в основата на черепната кост…
Знахарят го прекъсна:
— Готов съм. Какво желаете?
Остави празната паница и застана между лекаря и леглото на Мариша.
— Господин Кошиба — обади се старшият. — След катастрофата вие сте направили операция, така ли?… Трепанация на черепа?…
Знахарят вби поглед в земята.
— И така да е, какво от това?
— Но вие не сте дипломиран лекар. Знаете ли, че законът го забранява?
— Зная. Но зная и друго, че дипломираният лекар, който според закона е длъжен да спасява хората, не искаше да го направи.
— Не е вярно — намеси се доктор Павлицки. — Исках и прегледах ранената. Установих, че състоянието е безнадеждно. Тя агонизираше.
Знахарят забеляза широко отворените очи на Мариша и пребледнялото изведнъж лице.
— Не беше така — възрази той. — Нямаше никаква опасност.
Главата на лекаря пламна от възмущение.
— Как така?! А какво ми казвахте тогава?
— Нищо не съм ви казвал.
— Това е лъжа.
Знахарят мълчеше.
— Стига — намеси се старшият. — Тъй или иначе вие, господин Кошиба, носите отговорност. Макар и отговорността да не е голяма, тъй като в случая няма ощетени. Не само че няма пострадал от направеното от вас нарушение, ами напротив, спасен е човешки живот. По-важен е все пак вторият въпрос: с какви инструменти направихте операцията?
— Не е ли все едно?
— Не. Защото господин доктор Павлицки ви обвинява, че сте присвоили неговите инструменти.
— Не присвоил, а откраднал — подчерта рязко лекарят.
— И тъй, откраднал — повтори старшият. — Признавате ли го, господин Кошиба?…
Знахарят сведе глава и не отговори.
— Господин началник! — извика лекарят. — Моля да пристъпите към обиск. Докторската чанта е тук или пък е скрита някъде в стопанските постройки.
— Извинете, господин докторе — забеляза полицаят, — но моля да не ми диктувате какво да правя. Това си е моя работа.
След кратка пауза отново се обърна към знахаря:
— Признавате ли?