Отровителят
- Автор: Мур Джонатан
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546559845
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Отровителят». Краткое содержание книги:
— Не го направих.
Кенън прибра портфейла си.
— Къде са онези двама полицаи? Дежурните в болницата?
— Чакат във фоайето.
— Идете и ги извикайте — нареди Кенън. — Поставете ги пред тази врата. Да ме извикат в мига, в който той се събуди.
— Разбрано.
— Благодаря, докторе.
24.
Кейлъб знаеше, че има минута, може би по-малко. Възможностите му намаляваха с всяка изтекла секунда, а когато болничната полиция дойдеше до стаята му, те щяха да се изчерпят до нула. Открехна вратата и погледна навън. Кенън и докторът бяха тръгнали в една и съща посока и сега вървяха по широк коридор, водещ към рецепцията на спешното отделение, която се намираше до главния вход. Червена пластмасова табела на стената срещу стаята му описваше къде се намират различните отделения на този етаж. Стрелката под РАДИОЛОГИЯ сочеше навътре в сградата. Обгърна се със синия чаршаф, огледа се още веднъж, за да се увери, че е сам, и тръгна възможно най-бързо.
Зави на ъгъла и изкуцука през двойната, обшита с оловна ламарина врата, която бе вход на отделението за компютърна томография. Вътре беше тъмно. Скенерът бе голям корпус в центъра на стаята, а плъзгащото се на релси легло бе готово да вкара пациент в кухината.
Мина през сервизната врата за контролната зала. Тук, на дървена закачалка на стената, висеше бяла лабораторна манта. Кейлъб пусна чаршафа на пода и облече мантата, която стигна малко над коленете му.
Друга оловна врата водеше от контролната зала към отсека на захранването. Когато отвори вратата, той чу оповестителната система да изпуква веднъж, след което от тавана се разнесе женски глас:
— Ъъ… в спешното имаме код „сиво“ — съобщи жената. — Повтарям: код „сиво“ в спешното.
И интеркомът замлъкна.
Вече го търсеха. Щяха да започнат от рецепцията, да покрият първо изходите и да тръгнат от тях навътре. Щеше да мине известно време, преди някой да се погрижи да провери тук. Но той не планираше да се задържа повече от необходимото. Влезе в захранващия отсек, запали лампата и затвори вратата.
Люкът за достъп до сервизния тунел беше на задната стена на отсека, където от пода се издигаха масивни кабелни снопове и влизаха в разпределителното табло. Коленичи и вдигна капака в пода, като с мъка го изправи във вертикално положение. В сервизния тунел се спускаше желязна стълба. Не беше съвсем тъмно заради слабо светещите индикатори на различни блокове. Изправи се, изгаси светлината в отсека, спусна се и затвори капака над главата си.
Медицинският център имаше собствена електростанция в задната част на кампуса, забита в склона на Маунт Сутро. Чуваше я пред себе си — ниското бучене на генераторите ѝ, въртенето на вентилаторите, водния поток в охлаждащата кула с принудително нагнетяване. На циментовите стени в пресечните точки на тунелната система имаше осветителни крушки, защитени с метална мрежа. Когато стигна до първото разклонение, той прочете номерата на кабелните тръби, погледна назад към пътя, по който бе дошъл, и съобрази накъде трябва да върви. Наляво започваше по-малък неосветен пасаж, който потъваше някъде под Парнас стрийт и по кабелите в него се подаваше захранване и отопление за неговата лаборатория. Тръгна натам. Сега вече трябваше да лази в тъмнина. На всеки десетина метра спираше и се вслушваше зад себе си.
Очакваше да чуе гласове, тичане. Но нямаше нищо такова.
Изпълзя навън в нишата за захранването зад масспектрометъра и се изправи в основната стая на лабораторията си, облечен единствено във вече изцапаната лабораторна манта. Портфейлът му беше, където го бе оставил — отворен на работната маса. Взе го и отиде в съблекалнята. Когато Емелин го беше докарала след единственото им преспиване, той се бе преоблякъл и бе оставил старите си дрехи в своето шкафче. Единственото, което му липсваше, бяха обувките. Седна на дървената пейка, облече се и хвърли мантата в кошчето на път за умивалника.
Знаеше, че преди да излезе, преди да потърси място, където да се скрие, трябва да види лицето си, затова застана пред огледалото и се погледна в него. Очите му бяха подпухнали и около тях имаше кървави кръгове. Устните му бяха нацупени и кървящи на десетина места, а лицето му бе омазано със сиво-черния прах от тунела. По антибиотичния мехлем бяха полепнали песъчинки и крилца на измрели насекоми. За щастие в банята имаше хартиени кърпи и сапун. Нямаше време за разкош, но трябваше малко да се почисти, защото иначе нямаше да стигне далече.
Когато излезе от лабораторията, беше четири и половина сутринта.