Градът
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Мечкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът». Краткое содержание книги:
Автоматизацията е завладяла всяка част от човешкия живот. Хората са станали излишни и безполезни — един след друг те се отказват от мисловна дейност.
Роботите правят космически кораби — те се стремят към звездите.
И кучетата завладяват Земята.
Създанието изчезна. Изчезна безследно. Изчезна от този свят.
Не остана никаква следа от него. Не остана никаква вибрация, предизвикана от неговото същество. Сякаш никога не бе го имало.
А какво бе казало създанието, какво си бе помислило? Да, каза си следното…
Дженкинс веднага прекъсна мисловния си процес. Да, думата, мисълта и цялата последователност на заклинанието вече бяха запечатани върху мозъка му. Не трябваше обаче да го използува. Трябваше да го забрави. Трябваше да го запази в тайна.
Заклинанието бе сработило за коблито. Щеше да сработи и за него. Знаеше, че е така.
Човекът, вече застинал неподвижно с разперени ръце, бе втренчил поглед в Дженкинс.
Устните върху побелялото му лице помръднаха.
— А ти кой…
— Аз съм Дженкинс — каза Дженкинс. — Това е новото ми тяло.
— Тук имаше нещо — каза Питър.
— Да. Кобли — каза Дженкинс. — Джошуа ми каза, че едно е успяло да се промъкне при нас.
— То уби Вълка — каза Питър.
— Да. То уби Вълка — кимна Дженкинс. — Уби и много други същества. Именно то бе извършителят на убийствата.
— А аз го убих — каза Питър. — Убих го или го прогоних… Въобще, няма го.
— Ти го прогони — каза Дженкинс. — Оказа се по-силен от него. То се уплаши от теб. Ти го уплаши и то се завърна в света, откъдето бе дошло.
— Можех и да го убия — похвали се Питър. — Връвта обаче се скъса.
— Следващият път ще трябва да използуваш по-здрава връв — каза спокойно Дженкинс. — Ще ти обясня как да го направиш. А на стрелата си е добре да поставиш стоманен връх…
— Стрела? Какво е стрела?
— Пръчката, която изстреля. Пръчката с връвта се нарича лък. Взети заедно са лък и стрела.
Раменете на Питър увиснаха.
— Значи, това вече е било измислено. Значи, не съм първият.
— Не си първият — потвърди Дженкинс.
След това отиде при Питър и положи ръка върху рамото му.
— Хайде да се приберем у дома, Питър.
Питър поклати глава.
— Не, аз ще остана при Вълкът до настъпването на утрото. След това ще извикам приятелите му и ще го погребем.
Повдигна глава и погледна Дженкинс в лицето.
— Вълкът бе мой приятел. Голям приятел, Дженкинс.
— Сигурен съм, че е било така — съгласи се Дженкинс. — Ще се видим ли пак?
— Да, разбира се. Ще дойда на пикника. На пикника на Уебстърови. Мисля, че е след около седмица.
— Така е — каза Дженкинс бавно, замислил се, докато говореше. — Така е. Тогава и ще се видим.
Извърна се и започна бавно да се спуска по хълма. Питър седна до мъртвия вълк и зачака настъпването на зората. Няколко пъти избърса бузите си с ръка.
Всички бяха насядали в полукръг срещу Дженкинс и го слушаха внимателно.
— Това, което ще ви кажа, е много важно, така че ще трябва да внимавате — каза Дженкинс. — Трябва да внимавате, да си напрегнете умовете и да пазите много съвестно тези неща: кошниците за храна, лъковете и стрелите и всичко останало.
— Това някаква нова игра ли е, Дженкинс? — засмя се едно от момичетата.
— В известен смисъл, да — отговори Дженкинс. — Всъщност, точно това е — нова игра. При това, изключително интересна игра.
— Дженкинс винаги измисля някоя нова игра в деня на пикника на Уебстърови — подхвърли някой.
— А сега слушайте внимателно — каза Дженкинс. — Трябва да ме погледнете и да се опитате да отгатнете какво мисля.
— Значи, ще играем на гатанки — изписка кикотещо се момиче. — Много обичам гатанките.
Дженкинс се усмихна.
— Познахте, именно гатанки имам пред вид — каза. — А сега, имайте добрината да ме слушате внимателно и ме погледнете…
— Иска ми се да изпробвам тези лъкове и стрели — каза един от мъжете. — След като приключим с играта ще можем ли да направим това, Дженкинс?
— Да — отвърна търпеливо Дженкинс. — След като играта приключи ще можете да ги изпробвате.
Затвори очи и мозъкът му присегна към всеки един от тях. Усети как възбудените им умове се опитват да докоснат неговия, да открият мислите, които бяха започнали да се зараждат в неговия мозък.
По-силно, помисли си Дженкинс. По-силно.
По разума му премина тръпка и той я прогони. Не владееше нито хипнозата, нито телепатията, но се стараеше. Опитваше се да събере разума на всички в едно и да го представи като игра.
Бавно и внимателно изведе на повърхността тайния символ: думите, мисълта и заклинанието. Лесно ги въведе в мозъка си. Последователно, едно след друго. Така, както би обяснявал нещо на дете, казвайки му как да избере верния тон, как да държи устните си и да мърда езика си.
За миг остави тези мисли и съсредоточи вниманието си върху разума на другите, които опипваха неговия с търсещи пръсти. След това си помисли всичко на глас. Така, както го бе направило коблито.