Домът на надеждата
- Автор: Стийл Даниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Борисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домът на надеждата». Краткое содержание книги:
— Да. Но аз сигурно съм я пропуснал. Бях доста зает. Как е Джейми?
— Мисля, че е добре. Все още спи.
Лиз се протегна и се постара да се разсъни, като не спираше да се чуди защо й се обажда. На всичкото отгоре бе твърде разговорлив. И то в шест и тридесет сутринта.
— Ти се държа много мило с него в болницата. Благодаря ти.
— Той е страхотно хлапе и аз много го харесвам. Последва дълго мълчание, през което Лиз отново задряма. След това стреснато подскочи, уплашена, че може да каже нещо глупаво в просъница. Но като че ли не бе пропуснала нищо. Бил очевидно размишляваше върху нещо. След това попита:
— Как мина коледният ден?
Но и без да дочака отговора й можеше да си представи какво бяха преживели. През целия ден бе мислил за нея, тревожил се бе за нея и децата и тази сутрин, неспособен да се въздържа повече, бе решил да й позвъни. Притесненията и страховете му обаче бяха само част от причините, довели до това обаждане. Имаше и други — някои много по-ясни и убедителни от останалите.
— По-зле отколкото очаквах — искрено отвърна тя. — Беше като да ти направят сърдечна операция без упойка.
— Съжалявам, Лиз. Подозирах, че ще кажеш нещо такова. Но сега поне свърши.
— Да. До следващата година — мрачно се съгласи тя.
Вече бе напълно будна, а споменът за предишния ден все още предизвикваше непоносима болка в душата й.
— Може би следващата година няма да е чак толкова зле.
— Не я очаквам с нетърпение. Ще ми е нужна цяла година, за да се съвзема от това, което ми сервира тази. Ами ти? Как прекара празника?
— Бях на работа.
— И аз така си помислих. Сигурно си бил доста зает.
— Много. Но не спирах да си мисля за теб.
Лиз се поколеба, а след това кимна в тъмнината.
— И аз мислих за теб. Съжалявам, че нещата между нас се объркаха по този начин. Не зная… предполагам, че не бях готова, а и децата се държаха ужасно.
— А аз се уплаших — призна той. — Не мога да кажа, че се справих особено мъжествено с положението.
— Не съм сигурна, че на твое място бих постъпила по-иначе — благородно отбеляза тя, макар да знаеше, че тя щеше да се върне и да се опита да оправи нещата — нещо, което той не бе сторил.
Но Лиз не му го каза.
— Липсваше ми…
В думите му долови тъга. Ненадейната им среща в болницата бе разбудила чувствата в душата му и оттогава насам образът й го преследваше и денем и нощем.
— И ти ми липсваше. Последният месец се оказа много дълъг — тихо призна тя.
— Прекалено дълъг — съгласи се Бил. — Би трябвало да обядваме заедно някой ден.
— С удоволствие.
Лиз се запита дали той изобщо ще си спомни за тази покана. Може би в момента просто се чувстваше самотен и уморен… може някой пациент да е умрял в ръцете му или пък коледната атмосфера го потискаше. Лиз нямаше чувството, че той иска да се върне при нея. След дълги размишления бе достигнала до заключението, че той е самотник по природа и е по-щастлив, когато живее сам и необвързан.
— Искаш ли да обядваме заедно днес?
Лиз се стресна при този въпрос.
— Днес? Разбира се, аз… — А после си спомни. — Обещах да заведа децата на пързалката. Искаш ли да пием кафе след това?
— Аз по-скоро си мислех за истински обяд. — В гласа му се прокрадна разочарование.
— Да го оставим за утре?
— На работа съм — твърдо заяви той.
Лиз се усмихна, осъзнала, че уговарят евентуалната си среща в шест и четиридесет и пет минути сутринта.
— Защо не го направим веднага? — делово попита той.
— Веднага? Имаш предвид сега? В този момент?
— Разбира се. Случайно имам в колата огромна чанта, пълна с продукти. Бихме могли да си ги поделим.
— Къде се намираш?
Лиз започваше да се пита дали Бил не е пиян. Думите му й звучаха малко налудничаво.
— Всъщност — нехайно отвърна той — в момента съм спрял на алеята пред къщата ти.
Лиз скочи от леглото с телефон в ръка и надникна през прозореца. Старият му мерцедес наистина стоеше на алеята с включени фарове.
— И какво правиш там? — Лиз го наблюдаваше, докато задаваше въпроса. Той вдигна очи към прозореца и й махна, а тя се засмя. — Това е лудост.
— Реших да се отбия и да проверя дали няма да пожелаеш да обядваш с мен. Не знаех дали ще си свободна, или… ами, нали разбираш… през последния месец се държах като пълен негодник и не бях сигурен, че ще се съгласиш, и затова реших, че е добре да съм наблизо, за да те поубеждавам, ако се наложи.
Бил говореше с вълнение, а тя стоеше на прозореца и се взираше надолу към колата му.
Бил вдигна очи към нея и тя го чу да казва:
— Обичам те.