Робинята на викинга
- Автор: Греъм Хедър
- Серия: macauliffe vikings #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Робинята на викинга». Краткое содержание книги:
Рианон се изправи и тръгна към него. Не можеше да не си спомни онова злокобно утро, когато също бе отишла при него. Тогава мечтите за бъдещето бяха живи. Но сега… сега се уви бързо в наметката и не посмя да го погледне в очите.
— Какво има? — попита тихо тя и притисна топлия плат към голото си тяло.
— Видях те да излизаш — обясни Роуан. — И стражите са те видели, но никой не знаеше накъде си тръгнала — уплаших се за теб.
— Уплашил си се? — Рианон го изгледа учудено. После лицето й се озари от разбираща усмивка. Изпъна рамене и отвърна: — Ясно. Помислил си, че имам намерение да се хвърля в морето, нали?
Роуан се изчерви смутено.
— Аз… не знам. — Толкова по-голяма беше уплахата й, когато внезапно се хвърли пред нея на колене. — Моля те за прошка, Рианон! Едва миналата нощ забелязах, че присъствието ми само усилва мъката ти. Разбери ме, моля те. Аз…
Рианон издърпа ръката си.
— Ти си решил да служиш на викинга, Роуан. Аз реших друго. Това е всичко.
— Защото не си го виждала в боя.
— Видях го да се бие, видях как нападна дома ми и не мога да се възхищавам от един мъж, само защото е способен да убива други мъже.
— Ти не го познаваш.
— Прощавай, Роуан, но тъкмо съм на път да го опозная много добре.
Роуан беше съвсем близо до нея.
— Рианон, заклинам те в Бога, моля те, опитай се да ме разбереш! Той спаси живота ми, не само веднъж, два пъти. Кълна се във всичко свято, че приех да му служа с цялото си сърце. Не само честта ме задължи да го сторя.
Той изглеждаше толкова нещастен, толкова отчаян от самия себе си, че сърцето й не издържа. Тя протегна ръце и го прегърна, сигурна, че винаги ще го обича, макар и не по същия начин, както в миналото. Обичаше го като по-малък брат. В жеста й нямаше нищо друго освен сестринска обич и привързаност.
Точно когато обви ръце около врата му и загрижено пошепна името му, усти хладен полъх. Вдигна глава и в гърба й сякаш се впиха железни игли. Сърцето й се скова от леден страх.
Ерик ги наблюдаваше.
Възседнал белия си жребец, той стоеше под сянката на близките дървета и ги гледаше. Рианон не можеше да види очите му, да разпознае чертите на лицето му, но виждаше блестящата златна коса, а небрежно елегантната стойка върху коня, издаваща опитен ездач и силен воин, не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.
След малко мъжът й побутна с пети белия жребец и го насочи към потока. Днес беше облечен като ирландски принц, яркочервената наметка беше закрепена за рамото с брошка, на която искреше огромен смарагд. На гърба беше избродирана емблемата на вълка.
— Божичко! — изплака неволно тя.
Роуан бързо отстъпи крачка назад и се обърна с лице към опасността. Пусна я и направи крачка напред, готов да се опълчи срещу вълка, въпреки че изпитваше леден страх. Застана между нея и мъжа й и заговори с треперещ глас:
— Милорд, уверявам ви, че…
— Не! — изкрещя Рианон и се втурна към съпруга си. Роуан улови ръката й, за да я спре.
— Рианон!
Тя се изтръгна от ръката му и лекият ветрец развя наметката й. Посегна да я увие отново около тялото си и с ужас осъзна, че под нея няма нищо. Сърцето й замря. Но това не намали ни най-малко твърдата й решителност да се бори за живота на Роуан.
— Нищо лошо не се е случило! — извика забързано тя. — Разбирате ли ме? Тук не се е случило нищо лошо!
Студените сини очи, по-ледени и от най-ледения зимен вятър, я обходиха от глава до пети. По коравото лице не трепваше дори мускулче.
— Милорд… — започна отново Роуан.
— Изчезвайте оттук, Роуан. С вас ще говоря по-късно — прекъсна го остро Ерик.
— Не, милорд…
— По дяволите, човече, вървете!
Рианон трепереше, но погледът й не се откъсваше от лицето на мъжа й. Без да каже дума, тя изчака Роуан да се отдалечи.
Когато най-после чу тропот на копита, си отдъхна и се опита да се обърне с гръб към мъжа си, но погледът му я приковаваше към мястото й. Въпреки студената вода, която все още капеше от нея, и въпреки ледения му поглед, по челото й избиха капчици пот. Но нямаше да допусне страхът й да проличи. Никога вече! — закле се тя.
Крачето й нервно затропа по студената земя.
— Това беше съвсем невинно, не разбирате ли? Нямате право, никакво право нямате да ме гледате така.
— Как ви гледам? — попита невинно викингът.
Отвисоко, помисли си горчиво Рианон и точно така си беше. Възседнал Александър, Ерик изглеждаше грамаден и недостъпен. Все пак така е по-добре, опита се да си втълпи тя, отколкото да слезе и да се доближи до мен.
Вместо да отговори на въпроса, тя продължи с обясненията: