Малката стопанка

— Не съм го виждала, откакто припаднах и прекарах остатъка от деня заедно с Мариан, която се суетеше около мен. Той прекара нощта в една от спалните за гости — каза Нора Джейн, поемайки чаша чай от Елизабет, с която седяха в напълно подновения Кръгъл салон, рано на следващата сутрин, далече от останалите членове на семейството. Бабит им донесе освежителни напитки и после благоразумно затвори вратата след себе си.

Огрян от утринното слънце, салонът блестеше в нежно розово. Наново тапицираните столове със заоблени облегалки, подредени покрай кръглите стени, както и почистеният килим, допринасяха за уюта на широкото помещение. Няколко къта с маси и столове от избелено дърво бяха подредени за разговори, а половин дузина статуи блестяха в алковите си между картините по стените. Освободена от сковаващите установени норми, стаята бе отражение на вкуса и на безпогрешното око на Нора Джейн за красотата.

Днес Елизабет бе облечена в тъмносиво, което беше в пълен контраст със слънчевия салон. Дрехите и, като че ли символизираха траура й за дружбата им с графа, косата й бе жестоко опъната и вързана отзад, а изражението й — тържествено.

— Може да е било за добро, Нора — каза тя, облягайки се на възглавниците. И двамата сте преживели страхотен шок. На нас с Родж ни отне доста време да преодолеем годините, които ни деляха. Несъмнено ти и Робърт ще трябва да преминете през подобна, макар и по-продължителна пренагласа.

Нора Джейн притисна устни с ръка, още веднъж удържайки сълзите си.

— О, Елизабет, какво трябва да правя? Той не ме познава. Не ме помни. Няма спомени, а въпреки това има съпруга, чака дете. Всичко е толкова невероятно, толкова трагично.

— Да, почти като в готически роман — съгласи се Елизабет и се усмихна окуражаващо. — Точно като нещата, които обичаше да си представяш. До този момент, предполагам. Но ти ще преминеш през това, Нора, уверявам те. Робърт те е обичал. Ще те обикне отново. Как би могъл да не го стори?

В последвалата тишина, Нора Джейн си мислеше, че усеща как сърцето й ще се пръсне всеки момент.

— Той, той не… — Тя въздъхна. — Нищо друго не остана, освен истината, Елизабет. Робърт никога не ме е обичал.

Елизабет бързо се наведе напред, а обикновено спокойното й лице се намръщи.

— Какво говориш?

Нора Джейн бе толкова разстроена, че бе на път да колабира.

— О, Елизабет, мислех си, че ме обича, защото ми се искаше да е така. Предполагах, представях си, както Уилям би се изразил. Живеех с един сън, развихрях фантазията си, за да си създам щастие от няколко окуражаващи действия на Робърт, да храня надежди от редките му писма. Но сега този сън свърши.

— Ти си преуморена, Нора — каза Елизабет, отиде до по-младата жена и седна до нея, като я прегърна, за да я успокои. — Знам, че Робърт мислеше за тебе. Родж ми каза за едно писмо, което получил от брат си. В него лорд Робърт подробно описвал как да се грижат за тебе, в случай, че загине. Това не са заръки на човек, комуто ти си безразлична.