Синът на ловеца на мечки
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синът на ловеца на мечки». Краткое содержание книги:
— Тук са яздили много хора, и то преди не повече от час — заяви той. — Страхувам се, че са били сиусите! Та кой ли друг освен тях би могъл да се намира тук в такава численост? „Къщата“ ми се струва подозрителна. Нека се разпръснем и да я обградим!
Предвождани от Олд Шетърхенд, всички се понесоха напред в галоп. Приличната на сграда скала бе заобиколена от всички страни и най-напред вътре влезе сам Олд Шетърхенд. Той остави на спътниците си указанието да го последват само ако чуят изстрелите му.
Измина доста време, преди отново да се появи. Изражението на лицето му беше сериозно и замислено. Той каза:
— Нямаме никакво време за губене, защото белите мъже и Вокаде са били пленени от сиусите и преди един час са били отведени оттук.
— Сигурен ли е моят бял брат? — осведоми се жрецът Огненото сърце.
— Да. Видях следите им и подробно ги разчетох. Дебелия Джими ми е оставил знак и се надявам, че по-нататък ще намерим още такива знаци.
Той показа малкото парченце кожа. По него имаше само пет или шест косъма, което бе сигурен признак, че то е от „плешивия“ кожух на Дебелия.
— Какво мисли да предприеме Олд Шетърхенд? — попита индианецът. — Ще тръгне ли по петите на огелаласите?
— Да.
— Ами ако се върнем и се присъединим към Винету, няма ли също така сигурно да ги срещнем край Реката на огнената дупка?
— Да, ще ги срещнем, но е по-добре враговете ни да бъдат между нашите два отряда. И тъй, трябва да ги следваме съвсем отблизо. Или моите червенокожи братя са на друго мнение?
— Не — отвърна великанът с гневен глас. — Радваме се, че се натъкнахме на следите на огелаласите. Техен предводител е Тежкия мокасин и аз жадувам да ми падне в ръцете. Да тръгваме!
11. глава
В смъртна опасност
Дирята се разчиташе много трудно и бяха принудени да яздят твърде бавно. Всичко наоколо бе покрито с вулканични скали и за истински отпечатъци от конски копита не можеше да става и дума. Единствените доста несигурни опорни точки бяха малките камъчета, разтрошени от стъпките на конете. Необходимо бе силно изострено внимание. Малките парченца кожа на Джими, намирани от време на време, оказваха значителна помощ.
След известно разстояние дирята се отклони повече на югозапад. Достигнаха подножието на височините, образуващи вододела. Който се изкачи на тях, може да види от дясната страна потоците, чиито води минават през Йелоустоун, Мисури и Мисисипи, за да се влеят в Мексиканския залив, докато водите отляво се събират в Змийската река и се изливат в Тихия океан.
Тази местност не беше вече тъй гола, както досега. Наоколо имаше хумусна почва и потоците не съдържаха сяра. Прясната им годна за пиене вода даваше възможност да се развие растителен свят. Затова тук имаше трева, храсти и дървета, а сега и следата стана по-ясна. Но за съжаление нямаха възможността да яздят по нея дълго, защото денят си отиваше. Следователно трябваше да пришпорят конете си да галопират колкото можеха по-бързо, ако искаха да използват времето, оставащо до настъпването на тъмнината.
Достигнаха хребета на вододела. После започна спускането — твърде трудна, на места даже опасна езда, пътят на която минаваше между скални отломъци и храсталаци.
Най-сетне се мръкна. Трябваше да спрат, ако не искаха да изгубят дирята.
Ако досега мъжете бяха останали мълчаливи, то и когато спряха да лагеруват, не станаха по-разговорчиви. Имаха чувството, че се намират пред решителни събития.
Не запалиха огън. По следите Олд Шетърхенд беше разбрал, че огелаласите се намират най-много на две английски мили пред тях. Ако сиусите бяха спирали да нощуват, бе възможно Олд Шетърхенд и хората му да се бяха приближили до тях толкова много, че неприятелите да забележат огньовете им и така да узнаят, че са преследвани.
След като бяха поставени стражи, всеки мълчаливо се зави с одеялото си и легна да спи. Но едва-що бе започнало да се зазорява, едва-що стана възможно отделните предмети да се различават един от друг и те отново тръгнаха на път.
Следите на огелаласите все още можеха да се разчитат. След около час Олд Шетърхенд заяви, че през нощта сиусите изобщо не са спирали да лагеруват. Несъмнено бяха решили да не си дават отдих, докато не стигнат до Реката на огнената дупка. Това не беше добър признак. За съжаление преследвачите не бяха в състояние да използват бързината на конете си, понеже скоро растителността отново изчезна и меката почва бе заменена от твърди вулканични скали. Беше съвсем невъзможно да се открие каквато и да било диря. Олд Шетърхенд предположи, че сиу-огелаласите едва ли са се отклонили от досегашната си посока и затова продължи да язди все направо. Скоро забеляза, че не се беше излъгал. Пред него извисиха снага планините на Огнената дупка, зад които се намираха прочутите гейзерови долини, където гейзерите не прекъсваха дейността си. Тук отново се появи растителност, даже гора, състояща се най-вече от тъмни борове.