32.
След като не се заразих с малария, нито ме отвлякоха или убиха, в 16:05, петък след Деня на труда, пристигнах на летище „Кенеди“ с полет на „Делта“. Бях прекарал четирийсетина дни и нощи в йеменските пущинаци.
За протокола, оная страна смърди.
Кейт още беше в Дар ес Салам, обаче щеше да се прибере след седмица. Танзания, изглежда, й харесваше, защото ми пишеше по имейла за дружелюбни хора, вкусна храна, интересни местности и прочее.
Въпросът защо се отърваваме с по-кратък престой представляваше по-голяма загадка, отколкото защо всъщност са ни натирили там — което изобщо не беше загадка. Джак Кьоних и неговите колеги може би вярваха, че подобно на присъда в затвора, краткото заточение научава човек на нещо, а дългото го изпълва с негодувание и желание за мъст.
Грешка. Още бях бесен и изобщо не бях признателен за предсрочното си освобождаване.
Бързо минах през паспортна и митническа проверка, тъй като не бях взел със себе си нищо друго освен сака си, дипломатическия паспорт и скритата си злоба. Бях оставил дрехите си за сафари в Йемен, където им бе мястото, а глокът ми пътуваше с дипломатическата поща на посолството. Носех светлокафяв панталон, син блейзър и спортна риза, които изглеждаха добре при обличането им преди около ден.
Струваше ми се странно да се завърна в цивилизацията, ако международното летище „Кенеди“ можеше да се нарече така. Гледките, звуците и миризмите, които по-рано не бях забелязвал, сега ме шокираха.
Оказа се, че Аден всъщност не е столица на Йемен — столицата беше някаква дупка на име Сана. Няколко пъти ми се наложи да ходя там по работа и имах удоволствието да се запозная с посланик Бодин. Представих й се като близък приятел на О’Нийл, въпреки че с тоя господин се бяхме срещали само мимоходом. Не ме изритаха, каквато беше целта ми, обаче не ме и поканиха на вечеря в резиденцията на посланика.
Аден бе пристанищният град, където бяха взривили „Коул“, и също смърдеше. Добре че в хотел „Шератон“, където бяхме настанени, имаше фитнес клуб (морските пехотинци трябваше да покажат на персонала как се сглобяват уредите) и плувен басейн (който трябваше да научим персонала да чисти) и сега бях почернял и във форма, както не ми се беше случвало, след като ме надупчиха с три куршума в Уошингтън Хайтс преди четири години. Сведох пиенето до минимум, научих се да обичам риба, вместо да пия като такава, и се наслаждавах на удоволствията на целомъдрието. Чувствах се нов човек, обаче старият се нуждаеше от пиене, хамбургер и секс.
Отбих се в чакалнята и си поръчах бира и хамбургер на бара.
Носех мобифона си, но батерията беше паднала като оная ми работа в момента и помолих бармана да включи зарядното ми устройство, което той направи с удоволствие.
— Бях в арабската пустиня — поясних.
— Добре сте почернели.
— На едно място, дето се казва Йемен. Адски е евтино. Трябва да идеш там. Хората са страхотни.
— Е, добре дошли у дома.
— Добре заварил.
В Аден дори имаше имейл, кой знае защо през яху, и така с Кейт поддържахме връзка, освен по някой международен телефонен разговор от време на време. Изобщо не споменавахме за полет осемстотин, обаче имах много време да мисля за него.
Бях пратил имейл в колежа по криминалистика „Джон Джей“, за да им обясня, че правителството ме е пратило на секретна и опасна мисия и може да закъснея няколко дни или години за лекции. Посъветвах ги да започнат без мен.
Телевизорът на бара предаваше новини и ми се стори, че в мое отсъствие не се е случило нищо. Метеорологът съобщи, че в Ню Йорк е поредният прекрасен късен летен ден и че се очаква хубавото време да се задържи. Добре. В Аден беше като в пещ. Вътрешността на Йемен бе като в ада. Защо на такива места изобщо живеят хора?
