Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
Лойя похапна в ресторанта на гарата, би било грях да не използва случая и да не опита даровете на щедрите морски дълбини, заради които някои хора нарочно пристигаха в града, единствено с цел да ги вкусят.
След това пое по улицата.
Животът тук кипеше. На колички и каручки към гарата се точеха търговски стоки — предимно същата знаменита деликатесна риба в най-различен вид: пушена, сушена или омагьосана така, че издържаше цяла седмица жива на сухо. Да, орденът на Водата имаше делова нагласа — хем насила вземаше, каквото му беше нужно, хем не изпускаше възможността да продава заклинанията си… Разхождаха се празнично облечени хора и елфи (макар че елфите тук бяха по-малко от другаде), навярно дошли отдалеч, от Сивите предели или Железните планини, за да прахосат в почивката на Топлия бряг и честно спестеното, и неправедно придобитото. Имаше доста момичета от бранша, които ревниво поглеждаха към Лойя — да не би да е конкурентка — както и просяци, които стърчаха с протегнати за подаяние ръце на кръстовищата. Но даже сиромасите тук не изглеждаха отблъскващо, а продажните жени, които обикновено вбесяваха Котката (не бива любовта да се продава, може да се подарява, но за пари — не!), сега й се струваха като неизбежен и весел елемент от пейзажа.
Стополие бе странно местенце. Имаше в него от всичко — и големи пари, и велика магия, и необуздан порок. И всичко бе сплетено толкова фино, толкова хитро, че нито една нишка не можеше да бъде издърпана, без да рухне всичко начаса.
Дворците на вълшебниците се редяха покрай бреговата ивица и около устието на извитата като камшик река. Преди я нямаше, водите й пристигнаха заедно с клана, когато маговете окончателно се спряха на решението трайно да се настанят в древния град. Лойя без да бърза (изобщо не й се бързаше, даже й хрумна да се върне и да се поразходи още малко…) мина по дантеленото мостче за към знатните квартали. Спря се, постоя малко, като се вслушваше в чуждата й Сила.
Привидно нямаше охрана. Ала тук не стъпваха външни лица. И да се случи — бързо биха се убедили, че са сбъркали. Отначало ще ги намокри неочакван дъждец. После ще пльоснат в изведнъж възникнала локва. А когато подир неканения гостенин се помъкне воден монстър (далеч не най-приятното създание на света), тогава и най-тъпият би трябвало да разбере, че е за предпочитане да напусне квартала.
Но нея не я заплашваше подобно отношение. Силата й бързо щеше да бъде усетена… ще докладват на Торн… и тогава ще започне всичко.
Лойя седна на пейка пред колежа на маговете на Водата и зачака. Гледаше играещите деца… Много, много ученици имат Водните. Носи се слух, че школите на Огъня и на Въздуха през последните години са загубили доста преподаватели, приемът в тях е ограничен… Печално. Това нарушава равновесието и поражда такива беди като кавги между клановете, които бързо се превръщат в побоища с кръв и трупове. Разбира се, количеството не значи качество и навярно средният ученик на Въздушните е по-силен от Водния си връстник. Ала при подобен количествен превес тънкостта и вълшебното майсторство вече не играят решаваща роля.
А децата се забавляваха както всички нормални деца в междучасие. Някои опитваха да сътворят водни бичове — при това се оглеждаха за наставници, защото бойната магия беше по принцип забранена за тях. Ето, двама малчугана успяха и сега хазартно се дуелираха, целейки да разсекат оръжието на съперника. Лойя поклати глава — тази играчка можеше да стане плачка, добре ако калпазаните се отърват без сериозни наранявания… Цяла тълпа деца правеше воден демон, но, то се знае, бяха далеч от успеха, необходимото заклинание изискваше поне седма степен, а такава се придобива вече след училище. Неколцина младежи от горните класове водеха умна беседа… като при това се озъртаха крадешком към Лойя — точно както онези мили студенти в чакалнята. Тя се усмихна.
— Лойя Ивер?
Котката се обърна.
Стражниците бяха пристъпили съвсем безмълвно, Лойя беше ги усетила едва преди минута по аурата им. Затова толкова съсредоточено зяпаше към двора на колежа.
Бяха трима магове-бойци. И един вълшебник от трета степен. Виж ти!
Весел прилив на спортна треска обхвана Котката. Маг-стражник трета степен! Щом толкова важна птица… добре де, важна риба е дошла специално за нея, значи Торн вече е уведомен. И навярно е бесен. Бълва жаби и тритони. Раздава наказания, както щука хвърля хайвер. Е, котенце, ще се позабавляваме ли?…
— О, момчета!… Уморих се да ви чакам — каза Лойя с мила усмивка и се изправи. — Заплеснах се по бъдещата ви смяна. Узряват талантите ви!
— Таланти там не останаха — отвърна старшият, като не изпускаше жената от прицела на внимателните си очи. Лицето му беше бледо и някак болно. Или наистина страдаше от някакъв недъг (маг трета степен, стига бе!), или съвсем наскоро беше изразходвал много сили. — Талантите отдавна са в строя, госпожо.