Сумрачен патрул
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Патрулите #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сумрачен патрул». Краткое содержание книги:
Така е било винаги.
На това се държи равновесието между Нощния и Дневния Патрул. Между Светлите и Тъмните магове.
Какво ще стане, ако някой може да превръща най-обикновени хора в Различни?
Ако Светлия маг Хесер и Тъмният маг Завулон бъдат принудени да работят заедно?
Ако в елитният жилищен комплекс „Асол“, в малко подмосковско селце и във влака Москва-Алмата бъде поставено на карта самото съществуване на Различните — и хората?
Сега той знаеше всичко.
Частите на пъзела се събраха в едно.
И неговото предназначение като Различен.
И неговата нелепа мечта за космоса.
И малкото томче, подвързано с човешка кожа, изписано с прилежен ръкописен почерк.
Той взе книгата, лежаща на дъсчения под.
Отвори на първата страница.
Буквите не бяха избледнели — пазеше ги лека, но надеждна магия.
Този език отдавна не звучеше по Земята. На индолог би напомнял на санскрит, но едва ли някой би разбрал, че това е „пайчаши“.
Но за Различния е достъпен даже мъртвия език.
„Нека ви опази Слоноликия, клатещ глава ту нагоре, ту надолу, като Шива, разхождащ се нагоре-надолу по Уме! Нека Ганапати ме изпълни със сладостната влага на мъдростта!
Името ми е Фуаран, аз съм от жените в славния град Канакапура.
Изпълнителят на Желанията, съпругът на Парвати, щедро ме награди в дните на своята младост, дарявайки ми умението да ходя в света на призраците. Докато в нашия свят цветчето, въртейки се от вятъра, пада от цъфтящото дърво, в този свят минава цял ден — такава е неговата природа. И в този свят е скрита велика сила…“
Той затвори „Фуаран“.
Сърцето бързо тупкаше в гърдите му.
Велика сила!
Появила се от ръцете на вещица, загинала преди почти две хилядолетия.
Безстопанствена, безпризорна, скрита даже от Различните.
Ничия Сила.
Глава 1
Пристигнах в сградата на Нощния Патрул около осем часа сутринта. Най-мъртвото време — смяната на дежурствата. Оперативните работници, които са дежурили тази нощ по улиците на града, вече са предали рапортите си и са се прибрали в къщи. Щабните работници, според московските обичаи, ще се появят не по-рано от девет.
И в стаята на охраната се извършваха смени. Заминаващите охранители подписваха някакви документи, пристигащите преглеждаха дневника за дежурство. Аз се здрависах с всички и продължих без да минавам задължителната проверка. На практика — нарушение… макар и този пост да беше предназначен най-вече за хората.
На третия етаж охраната вече се бе сменила. Тук дежуреше Гарик и не си позволи никакви пропуски — огледа ме през Сумрака, с кимване ми нареди да докосна амулета: фигура на петел, направена от златиста тел. При нас това се наричаше „да поздравиш Додон“ — на теория докосването на Тъмен би трябвало на накара петела да кукурига. Впрочем, някои шегобийци твърдяха, че като почувства Тъмен, петелът врещи с човешки глас: „Противен!“
Едва тогава Гарик ми се усмихна приветливо и ми стисна ръката.
— Хесер тук ли е? — попитах аз.
— Кой го знае? — с въпрос отвърна Гарик.
Наистина, намерих какво да питам! Висшите магове могат да се придвижват по много пътища.
— Ти май беше в отпуск… — сякаш напрегнат от странния въпрос, попита Гарик.
— Омръзна ми да почивам. Понеделник, както се казва, започва…
— И си изтощен до крайност… — продължаваше магът, напрягайки се все повече. — Я погали петела още веднъж!
Аз отново поздравих Додон, после постоях неподвижно, докато Гарик проверяваше аурата ми с помощта на някакъв хитър амулет от цветно стъкло.
— Извинявай. — каза Гарик, прибирайки амулета. И леко смутено добави: — Направо не приличаш на себе си.
— Почивахме със Светлана на село, а там се появи древна вещица. — поясних аз. — Че и глутница върколаци хулиганстваха. Наложи се да търся вълците, да търся вещицата… — аз махнах с ръка. — След такъв отпуск трябва болнични да вземам.
— Ето какво било. — веднага се успокои Гарик. — Подай молба, май още имаме лимит за възстановяване на силите.
Трепнах и поклатих глава.
— Ще се справя сам. Благодаря.
Сбогувах се с Гарик и се качих на четвъртия етаж. Постоях пред приемната на Хесер, после почуках.
Никой не ми отговори и аз влязох вътре.
Секретарката, разбира се, не беше на мястото си. Вратата към кабинета на Хесер беше плътно затворена. Впрочем, кафе-машината весело примигваше с лампичката си за готовност, компютъра беше включен, даже телевизора тихо мърмореше на новинарския канал. Водещият разказваше, че пясъчната буря отново е попречила на американските войски в поредната им миротворческа мисия, обърнала е няколко танка и дори е свалила два хеликоптера.
— Освен това е набила войниците и взела няколко в плен. — неволно добавих аз.
Що за странен навик имат някои Различни — да гледат телевизия? Или глупави сапунени сериали, или лъжи по новините. С една дума — хора… Друга дума — добитък?
Те не са виновни. Те са слаби и разпръснати. Те са хора, а не добитък!
Ние сме добитъка.
А хората — трева.