Дом на вериги

Само един ритник от крака на якия войник и паянтовата врата се отпра от пантите и излетя вътре. Войникът хлътна в полумрака, последван от другите от отделението. Отвътре се разнесоха викове и трясък на строшени мебели.

Гамът изгледа командир Блистиг.

Той сви рамене.

— Е, да, вратата не беше заключена — гостилница е, в края на краищата, макар че такова помпозно име за тази мизерна дупка е силно преувеличение. Все едно, важното е да се постигне подходящият ефект.

— Грешно ме разбрахте — отвърна Гамът. — Просто не мога да повярвам, че войниците ви го намериха тук.

На широкото лице на Блистиг се изписа смущение.

— Хм, ами, хващали сме и други, на още по-лоши места, Юмрук. Така става с… разбитите сърца. — Присви очи и погледна към улицата.

„Юмрук. Проклетата титла още щъка във вътрешностите ми като гладна врана.“ Гамът се намръщи.

— Адюнктата няма време да се занимава с войници с разбити сърца, командире.

— Нереалистично беше да пристигне тук с очакването, че ще разпали пламъците на отмъщението. Не можеш да разпалиш пепелта, макар че не ме разбирайте погрешно, желая й късмета на Богинята.

— Доста повече се очаква от вас — каза сухо Гамът.

Улиците бяха съвсем опустели по това време на деня, следобедният зной беше потискащ. Разбира се, дори и в други часове Ейрън не беше това, което бе някога. Търговията от север беше секнала. Като се изключеха малазанските бойни кораби и няколкото рибарски лодки, заливът и речното устие бяха празни. Раните още не бяха заздравели.

Отделението вече излизаше от гостилницата — носеха дрипав старец, който се дърпаше вяло. Беше целият оплескан от повърнато, малкото коса, която му бе останала, висеше като сиви нишки, кожата му беше почерняла от мръсотия. Войниците на Блистиг от Ейрънската градска стража запсуваха от непоносимата воня и побързаха да довлекат товара си и да го хвърлят в колата.

— Цяло чудо е, че изобщо го намерихме — каза командирът. — Наистина очаквах тоя кучи син да се е удавил.

Забравил за миг новата си титла, Гамът се обърна и се изплю на калдъръма.

— Ситуацията е недостойна, Блистиг. Проклятие, някакво подобие на военно приличие — на контрол, Гуглата да ме вземе — можеше да е възможно…

Командирът се вкочани от тона му. Всички стражи, струпани при задницата на колата, се обърнаха при думите му. Блистиг пристъпи срещу Юмрука.

— Сега ме чуйте, и ме чуйте добре — тихо изръмжа той, а лицето му потрепери, очите му гледаха твърдо като желязо. — Стоях на проклетата стена и гледах. Като всички останали мои войници. Пормквал обикаляше в кръг като кастрирана котка — онзи историк и двете уикски деца виеха от мъка — всички гледахме — как пред очите ни посичат Колтейн и неговата Седма. И не стига това, ами Върховният юмрук изведе навън армията си и им заповяда да се разоръжат! Ако моите капитани не ми бяха донесли сведения, че Малик Рел е агент на Ша’ик, стражите ми щяха да загинат с тях. Военно приличие? Вървете при Гуглата с вашето военно приличие, Юмрук!