Чашата на призраците
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Матилда от Уестминстър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чашата на призраците». Краткое содержание книги:
Спомените я връщат към страшния петък, 13 октомври, когато крал Филип Хубави обявява тамплиерите извън закона. Само за една нощ Матилда, племенница на тамплиер, се превръща в преследвана бездомница без име. Момичето се озовава по чудо в свитата на принцеса Изабела, и заминава с нея за Англия. Но смъртта върви по стъпките на Матилда, единственият й закрилник загива заедно с цялото си семейство от ръка на незнаен убиец.
Отвъд Ламанша, в двора на Едуард II, слаб крал, презиран от благородниците и управляван от своя фаворит, сенките на миналото я преследват. Гибел застига хора от свитата на младата английска кралица. Самата Матилда се спасява на косъм от ръцете на убиеца и тръгва по дирите му. За да оцелее, Матилда трябва да открие какви тайни са свързвали убитите — банкер, абат, писар и един стар придворен.
Призраци се тълпят в изпълнения с блясък и поквара кралски двор, а старите грехове и невинно пролятата кръв викат за отмъщение.
— Гейвстън? — попитах.
— Гейвстън — потвърди Казалес. — Облечен като крал, цял в пурпурни одежди.
По-късно същия следобед Едуард и Гейвстън — и двамата облечени в широки къси горни дрехи, ризи и тесни панталони, загърнати с плащове, за да се предпазят от студа — се промъкнаха в нашето имение. Държаха се като ученици, освободени от класната стая, подхвърляйки си един на друг закачки за някаква опитомена маймунка, която била откраднала едно от украшенията на Гейвстън, а след това ухапала едно от галените му кученца. Когато Сандуик дойде при нас, те насочиха закачките към него и Изабела и въпреки присъствието на нашите посетители Едуард започна да сипе злобни обиди срещу херцозите. Гейвстън беше роден имитатор и кралят се смееше гръмогласно, докато неговият фаворит подражаваше на различни благородници, давайки прякори на всичките. Гейвстън дори се смъкна на четири крака, като лаеше гръмко, имитирайки Гай Бийчам, херцог на Уорик, на когото бе измислил прозвището „Черното куче от Арден“. След това, докато играехме на зарове, Изабела се опита да повдигне въпроса за коронацията, но Едуард умело го отклони, като измъкна кинжала си и обвини фаворита си, че използва подправени зарове. По здрач двамата мъже си тръгнаха, последвани от Казалес, като оставиха Сандуик, който седеше с буреносно изражение на лицето.
— Тази вечер — той се отправи към вратата, като плесна с рицарските си ръкавици по дланта, — ще се срещнем, ще разговаряме, но нищо няма да се промени. — Той направи пауза, трепвайки от болка в бедрото си.
Настоях да остане и го накарах да признае, че ревматичните му болки се влошават. За болките му предписах лапа от див пелин и лечението на абат Страбон — цветът от боже дръвче, доста ценна билка. Имах малка доза от нея, смляна, сварена и прецедена, и му дадох две стъкленици, като го предупредих, че ще е много горчиво на вкус, затова е добре да го смеси с малко вино. На това Сандуик отговори, че обича такива лечения. Щом приключих, аз отправих своя молба към него — нещо, на което се бях решила през деня и на което Изабела вече се бе съгласила. Първо заклех Сандуик да пази тайна, след това помолих за ескорт, който да ме придружи в града на другия ден. Сандуик изглеждаше изненадан, но заяви, че ще е най-добре ако ескортът се състои само от един човек, за да можем да се измъкнем от Тауър незабелязани. Той предложи началника на собствените си стрелци, един уелсец, с когото се бях запознала в Париж — неустрашим мъж с грубовато лице на име Оуейн-Ап-Ител — и аз приех.
Тръгнахме точно след зазоряване на другия ден — беше сковаваща мразовита утрин; земята под краката ни бе хлъзгава. Ап Ител дойде облечен в доспехи, не носеше само шлем. Под наметалото с качулка беше препасал оръжеен колан с меч и кинжал и носеше арбалет — колчанът със стрелите бе прикрепен към колана му. Аз бях взела кинжал, който пъхнах в ножницата на колана си. Сандуик лично ни изведе от страничната порта и ние излязохме от Тауър, минахме през вонящи, тънки като конец улички и излязохме на широкия главен път, от който се влизаше в града. Бях твърдо решена да посетя Сийдинг Лейн и да открия кой беше онзи тайнствен човек и дали можеше да ни помогне да се измъкнем от морето от беди, в което бяхме затънали понастоящем. Уелсецът прошепна, че винаги можем да вземем някоя лодка от кея, но аз не бях забравила Париж и нямах желание отново да плувам.
Десета глава
„Онези, някога с огромна власт дарени, от меча днес са повалени.“