Венец от трева (Част I: Предсказанието)

Значи си заминаваше! Най-после заминаваше за някъде! Дори когато го бяха избрали за квестор, омразният й мъж бе предпочел да остане в Рим, а и нито веднъж през трите години, които старият Цепион прекара в изгнания, преди да умре, синът му не благоволи да отиде до Смирна да го види. Като се изключат няколкото месеца, в които като военен трибун участваше в похода срещу германите, завършил с клането на римската армия при Араузио — по някакви странни обстоятелства самият той се беше върнал в Рим невредим, — Квинт Сервилий Цепион нито за миг не се беше отделял от жена си.

Каква внезапна идея беше осенила мъжа й, Ливия Друза не знаеше и не искаше да знае — важното беше, че най-после ще предприеме пътуване, далеч извън пределите на Рим. Навярно тежкото му финансово положение го беше накарало най-сетне да се поразмърда и да потърси начини да го оправи, независимо от това, че през годините Ливия Друза често се беше питала дали Цепион е наистина толкова беден, колкото иска да се изкара пред хората. Как брат й ги беше изтърпял толкова дълго, без да каже дума, Ливия не можеше да си обясни; не само че Марк Ливий не можеше да се почувства като у дома си в собствената си къща, но и се наложи заради децата на Цепион и сестра му да сваля от стените безценната си колекция от фрески. Да беше жив баща им, щеше да умре от ужас! Защото старият Марк Ливий Друз беше построил този огромен дом не толкова, за да живее нашироко, колкото да може да смайва гостите си с произведения на изкуството. „О, Марк Ливий, защо ме накара да се омъжа точно за тоя?“

Но дори след осем години брачен живот и след раждането на две деца Ливия Друза упорито отказваше да се примири със съдбата си. Най-тежки бяха първите години от съвместния й живот с Цепион — тогава й се струваше как от ден на ден, от час на час слиза все по-надълбоко в мрака на безнадеждността. Но след като веднъж си каза, че вече е достигнала дъното, тя се научи как да се примирява с нещастието си, а и постоянно си повтаряше думите на брат си, тогава, когато успя окончателно да я сломи:

„Очаквам от теб да се отнасяш с Квинт Сервилий като млада жена, щастлива заради своя съпруг. Винаги ще му даваш да разбере, че ти доставя удоволствие, винаги ще се държиш с нужното уважение, ще проявяваш интерес към делата му, загриженост за неволите му. Никога и по никакъв повод — дори в брачното ложе, щом се ожените — няма да караш Квинт Сервилий да се съмнява дали той е мечтаният съпруг.“

Тогава Друз я бе завел пред олтара в атрия, където се отдаваше почит на боговете — закрилници на семейството — пазителката на огнището Веста, пенатите — на килера, семейния лар — и я бе принудил да произнесе тежка клетва, че ще постъпва, както той иска от нея. Разбира се, отдавна беше отминало времето, когато Ливия Друза ненавиждаше брат си заради това му деяние. С годините тя узря достатъчно, за да оцени другите, неоценимите черти на Марк Ливий.

От детството Ливия Друза пазеше за брат си единствено спомена за неговата студенина, строгост и безразличие. Но като че ли така й се беше струвало заради постоянния страх, който той й бе вдъхвал. Едва след общественото падение и изгнанието на свекъра й Ливия започна да проумява що за човек е Друз. Или може би (защото и Ливия Друза беше дъщеря на баща си и също знаеше да разсъждава трезво) промяната бе настъпила след битката при Араузио и след като брат й се беше привързал повече към жена си. Едно бе сигурно: коравият му характер бе омекнал и макар никога да не споменаваше за насилствения брак между Цепион и сестра му, още по-малко да я освобождаваше от дадената клетва, той започна да се отнася с повече топлина и разбиране към нея. Това, което Ливия Друза най-много уважаваше у него, бе дълбоката му лоялност към двама им с Цепион, това, че толкова години не каза нито думичка против присъствието им под собствения му покрив. Ето защо тази вечер Ливия едва не се задави от вълнение, когато Друз направи забележка на Цепион за отношението му към Квинт Попедий Силон.