Планетата на ветровете
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард, Татъл Лайза
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата на ветровете». Краткое содержание книги:
Еван и С’Рела застанаха до нея.
— Какво има? — попита Еван.
— Ами… сигурно съм се изправила прекалено бързо. — Обливаше я пот, страхуваше се, че ако помръдне, ще изгуби съзнание.
— Спокойно — рече Еван. — Не бързай. — Той я хвана за ръката. Този път Марис не се възпротиви.
— Крачка по крачка — предупреди я Еван.
Марис се опря на двамата и пристъпи внимателно. Всичко около нея се въртеше. Но изведнъж почувства нарастваща увереност. Краката й я слушаха!
— Мога ли да опитам сама?
— Не виждам защо не.
Марис направи първата си самостоятелна крачка, после още една. Зарадва се. Толкова беше лесно! Краката й бяха оздравели. Тя направи трета крачка — и в същия миг стаята около нея се завъртя бясно.
Марис размаха ръце и Еван я улови.
— Не! — извика тя. — Мога да вървя…
Той я държеше здраво.
— Пусни ме, моля те. — Марис прокара разтреперани ръце по лицето си. Стените отново бяха на мястото си. Краката я държаха здраво. Тя си пое дъх и пристъпи отново.
Изведнъж подът полетя към лицето й. Щеше да си удари главата, ако Еван не я бе хванал.
— С’Рела, подай ми легена! — извика той.
— Нищо ми няма… мога да вървя… пусни ме — опита се да каже Марис, но не можа да довърши, защото повърна. С’Рела държеше легена пред лицето й.
Малко по-късно, разтреперана, но вече по-добре, Марис се отпусна в леглото, с помощта на Еван.
— Защо стана така? — попита го тя.
Той поклати глава. Изглеждаше угрижен.
— Може би си още изтощена. Трябва да тръгвам. Викат ме за едно бебе с колики. Ще се върна след час-два. Не ставай.
За втори път Марис се ободри, когато Еван свали превръзката от лявата й ръка. Беше зараснала правилно и се движеше добре. Марис знаеше, че с упорити тренировки ще възстанови отпуснатите мускули.
С’Рела забрави, че е време да си тръгва. Беше пристигнал вестоносец от Управителя на Тайос.
— Имал спешно съобщение за Северен Арен — намръщено обясни С’Рела на Марис и Еван. — И двамата му летци били излетели със задачи. И без това беше време да си вървя. Трябва да се връщам на Велет.
Бяха насядали около голямата дървена маса в кухнята на Еван, пиеха чай и закусваха хляб с масло. Марис се пресегна през масата и хвана С’Рела за ръката.
— Ще ми липсваш. Радвам се, че дойде.
— Връщам се при първа възможност — обеща С’Рела. — Но сигурно няма да е скоро. Ще разкажа на всички, че вече си по-добре. Ще се радват да го чуят.
— Марис не се е възстановила напълно — обади се тихо Еван.
— О, това е въпрос само на време — махна с ръка Марис. — Докато С’Рела разпространи новината, сигурно вече ще летя. — Тя не разбираше песимизма на Еван. — Съвсем скоро ще се върна в небето!
Еван погледна С’Рела и каза:
— Ще те изпратя.
— Не си прави труда. Знам откъде да мина.
— Нищо. Искам да те изпратя.
Марис изстина, усетила нещо странно в тона му, и изсумтя:
— Ако имаш нещо, кажи го тук!
— Марис, никога не съм те лъгал — заговори Еван, въздъхна, прегърби се и изведнъж Марис забеляза, че е вече старец.
Еван се облегна назад в креслото и впи очи в нея.
— Не си ли се чудила защо ти се вие свят всеки път, когато завъртиш глава или станеш рязко?
— Все още съм слаба. Трябва да внимавам. Това е… Но костите ми са здрави.
— Така е, но не краката и ръката ти ме безпокоят. Има нещо друго, което не е наред, нещо, което не може да бъде превързано и излекувано. Мисля, че се е случило, когато си ударила глава в скалата. Имаш мозъчна травма, която е повлияла на усета ти за равновесие, може би дори на зрението ти. Не съм сигурен — знаеш, че съм най-обикновен селски знахар…
— Нищо ми няма — прекъсна го уверено Марис. — В началото ми се виеше свят, но сега съм по-добре. Виждаш, че вече мога да вървя… и скоро ще летя отново.
— Учиш се да го правиш и това е всичко — отвърна Еван. — Но равновесието ти е нарушено. Вероятно ще успееш да го възстановиш дотолкова, че да се придвижваш по земята. Но във въздуха — там всичко е доста по-сложно. Мисля, че никога вече няма да можеш да летиш. Толкова много горе зависи от чувството за равновесие…
— Какво разбираш ти от летене? Как можеш да ми казваш какво е необходимо, за да се лети? — Гласът й бе студен като лед.
— Марис — прошепна С’Рела и протегна ръка към нея, но Марис се дръпна.
— Не ти вярвам — викна тя. — Нищо ми няма. Вече съм здрава и пак ще летя. Защо все очакваш най-лошото? Защо да се случи точно на мен?
Еван я гледаше замислено. После изведнъж се изправи и приближи ъгъла, където беше огнището. До дървата бяха подпрени няколко летви, които бе събрал, за да ги чупи на подпалки. Избра една, дълга шест-седем стъпки и широка няколко сантиметра, и я постави върху голите дъски на пода. После се изправи и погледна Марис.