Пробуждане

По време на вечерята Люк огледа всички, сравнявайки ги с оная златна младеж, която толкова се притесняваше преди четири години да не бъде изгонена от Харвард. Елспет бе болезнено слаба след тригодишен живот на желязна купонна система във военновременния Лондон — дори прекрасните й гърди се бяха смалили. Пег, безвкусно обличащото се момиче с голямо сърце, сега бе стилно облечена жена, но умело гримираното й лице изглеждаше по-твърдо и цинично. Бърн, със своите двайсет и седем години, имаше вид на десет години по-възрастен. Това бе неговата втора война. Бе раняван три пъти и изпитото му лице показваше, че е видял много страдание — свое и чуждо.

Антъни бе живял най-добре. Бе видял малко активна служба наистина, но по-голямата част от войната бе прекарал във Вашингтон. Увереността, оптимизмът и неподправеният му хумор бяха оцелели непокътнати.

Били също изглеждаше малко променена. Беше преживяла времена на недоимък и трудности през детството си и затова като че ли войната не й се бе отразила толкова. Бе прекарала две години в Лисабон като таен агент и Люк знаеше — макар и другите да не го знаеха — че там е убила човек, прерязвайки гърлото му тихо и безпогрешно в задния двор на едно кафене, където той тъкмо се канел да продаде информация на врага. Обаче все още си беше малка топка, излъчваща енергия — един път весела и радостна, друг път яростна и със святкащи очи. Променящото й се всяка секунда лице бе явление, което Люк не се уморяваше нито за миг да изследва.

Бяха извадили изключителен късмет да останат живи всичките. По-голямата част от групички като тях бяха изгубили поне по един приятел.

— Трябва да вдигнем тост — каза той, взимайки чашата вино пред себе си. — За тези, които оцеляха… и за тези, които не можаха.

Всички пиха и след това Бърн каза:

— И аз имам тост. За онази, която пречупи гръбнака на нацистката военна машина — Червената армия.

Всички отново пиха, но адмиралът промърмори недоволно:

— Хайде стига вече тостове.

Комунистическите убеждения на Бърн бяха все още силни, но Люк бе сигурен, че вече не работи за Москва. Двамата бяха сключили сделка и той вярваше, че Бърн я спазва. Въпреки това дружбата им никога не можа да се върне към старата топлина в отношенията им. Да вярваш в някого бе като да носиш вода в шепи — толкова лесно можеш да я разсипеш и разсипаното никога не може да се върне. Люк винаги се натъжаваше, щом си спомнеше за предишното си приятелство с Бърн, но беше безпомощен да направи каквото и да било.

Сервираха кафето в хола. Люк раздаде чашите. Докато подаваше сметана и захар на Били, тя прошепна:

— Източното крило, втори етаж, последната врата вляво.

— Сметана?

Тя вдигна учудено вежди.

Люк с усилие потисна надигналия се смях и продължи нататък.