Шапка от небето

Пред портата водеща за полето имаше навалица, но в това „Ха!“ имаше нещо. Тълпата се раздели като с магия, жените си придърпаха децата по-близо към себе си и Баба прошества направо към портата.

Там имаше едно момче продаващо билети, на което точно сега му се искаше изобщо да не се беше раждало. Баба Вихронрав го изгледа. Тифани видя как ушите му се зачервяват.

— Два билета, млади момко — проговори Баба. В думите й проблясваха ледунки.

— Значи, ъ-ъ, това ще са, ъ-ъ… един детски и един за гражданка на възраст? — изломоти младият момък.

Баба се надвеси над него и попита:

— Какво е това гражданка на възраст, млади момко?

— Амии… нали разбирате… за старите хора… — мънкаше момчето.

Ръцете му се разтрепериха. Баба се надвеси още по-наблизо. На момчето много, ама наистина много му се искаше да отстъпи, но краката му се бяха залепили за земята. Не можа да направи нищо, освен да се изгъне назад.

— Млади момко — обясни му Баба. — Аз нито сега съм, нито изобщо някога ще бъда „стари хора“. Ще вземем два билета, които както виждам на табелата са по пени парчето.

Ръката й се стрелна, бърза като усойница. Момчето отскочи със звука „ньииии“.

— Ето два пенса — каза Баба Вихронрав.

Тифани погледна Баба в ръката. Тя беше опряла палеца в показалеца си, но между тях не се виждаше да има паричка. Въпреки това младият момък много внимателно и с ужасена усмивка взе пълната липса на два пенса между своя палец и показалец. Баба изтръгна два билета от другата му ръка.

— Благодаря ти, млади момко — каза тя и влезе.

Тифани се втурна след нея.

— Ама какво…? — започна тя, но Баба Вихронрав вдигна пръст пред устните си, хвана Тифани за раменете и я обърна кръгом.

Билетопродавачът още се взираше в пръстите си. Даже си ги потърка. После сви рамене, премести ги над кожената си кесия и пусна.

Дзън, дзън…

Тълпата около портата ахна, някои изръкопляскаха. Момчето се огледа с една ми ти налудничава усмивка, сякаш разбира се е очаквал, че точно това ще се случи.

— Е, хубаво — измърка доволно Баба. — А сега как добре ще ми дойде чашка чай и може би малко сладки.

— Бабо, но тука има малки деца! Не са само вещици!

Хората ги гледаха. Баба Вихронрав рязко повдигна брадичката на Тифани, така че да я погледне в очите.

— Я се огледай. Че тука не може и крачка да направиш, без да настъпиш куп амулети и вълшебни пръчици и к’во ли не! Той ще е просто неприлично да не избяга, а?

Тифани се обърна да се огледа. Наоколо беше пълно с палатки и сергии. Доста от тях бяха панаирджийски забави, каквито тя вече беше виждала по селскостопанските панаири в селата край Варовитище: Хвърляне на подкови, Изненади във торба, Бъркане за Пирани, такива ми ти неща. Натапящият стол29 беше особено популярен сред дечицата особено в тази жега. Нямаше гледачки, защото никоя гледачка нямаше да е толкова глупава да се появи тук, където толкова много от посетителите имаха квалификацията да спорят и задават неудобни въпроси, но пък беше пълно с вещерски сергии. Закзак беше вдигнал грамаден павилион с дървен манекен отпред с Небостъргача на главата и Полъха на Зефира на раменете, което беше събрало цяла тълпа почитателки. Другите сергии й павилиончета бяха по-скромни, но и те бяха претъпкани с бляскащи и подрънкващи джаджи, и всичките се радваха на изобилна клиентела изсред по-младите вещици. Имаше сергии пълни само със съноловки и муски против уроки, включително последната новост, муски с активен детектор. Макар че на кой ли ще да му е дошла мисълта, че вещиците ще си ги купуват. То беше все едно риби да си купуват чадъри.