Острието на Тишал

Пускам лъка на земята и отново се плъзвам настрани, гмуркайки се под ръката му. Изваждам рапирата от ножницата ѝ, която виси на лявото ми бедро; тя звънва като сребърна камбанка. Когато той отново се обръща към мен, за да ме нападне, аз се хвърлям напред и пронизвам с острието бедрото му малко над коляното, след което го завъртам така, че острите ръбове да разсекат подколянното сухожилие.

Кракът му се подкосява и той пада странично на земята; гърчи се, ръмжейки нечленоразделно, и дере земята с нокти, докато се опитва да се довлече до мен.

Може да не е сам — достига до мен мисълта на Рони. — Идвам при теб.

НЕ! — изревавам аз така, че Сливането ми връща ехото от силна болка, която са изпитали и четиримата ми спътници. — НЕ МЪРДАЙТЕ ОТ МЕСТАТА СИ!

Не ни крещи, маймунче. Силният глас не те прави безсмъртен. Някой трябва да ти пази гърба.

Как да му го обясня?

Рони, кълна се в честта на нашия дом, че не можеш да дойдеш тук. Ако влезеш в това село, ще умреш. Повярвай ми.

Човешката ти кръв ли е причина за това, малки братко?

А, да, точно така… Трябва да перифразирам; в Сливането трудно се споделят лъжи и е невъзможно да се скриват. Ярките оранжеви жила, с които приятелите ми посрещат лъжата ми, се забиват като игли в сърцето ми.

Моля те, Рони. Сега те моля. Стой надалеч.

Аз съм най-възрастният тук, Делиан. Аз трябваше да рискувам пръв. Това означава неприятности — Рони никога не ме нарича по име, освен ако не е твърде разстроен, за да ръси обиди, а от последния път, когато изтъкна ранга си, минаха години. Или ти ще се махнеш оттам, или аз ще дойда да те изведа.

Недей. Просто недей.

Диалогът не отнема повече от секунда. Аз прикляквам до ранения фей и протягам Обвивката си, за да докосна аурата му — алена, с искрящи лилави жилки, — която пулсира около фигурата му като студен пламък. Докато деликатно настройвам собствената си Обвивка към този кървав оттенък с виолетови мълнии, усещането за Сливането избледнява. Сега, за пръв път откакто ние петимата напуснахме Митондион, аз съм напълно сам.

След като Обвивката ми се настройва изцяло към неговата, аз се разтварям пред течния вихър на Потока. Цялата енергия на заобикалящата ме гора нахлува в ума ми; аз внимателно поемам контрола над мускулите му и успокоявам треперенето му.

Той се съпротивлява, но както се съпротивлява звяр или пък човек, като противопоставя силата на волята си срещу менталната ми хватка; той отказва да повярва, че крайниците не искат да му се подчинят, и се подхранва от яростта си. Аз не съм от най-опитните ментални бойци — всеки от братята ми може да ме победи, — но никой не може да се мери със суровата ми сила. Братята ми обичат да ми се подиграват, че съм грациозен като кално свлачище, но дори като свлачище аз мога да надвия всеки само с грубата си сила.