Възпламени ме
- Автор: Мафи Тахере
- Серия: Shatter me #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1501-6
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възпламени ме». Краткое содержание книги:
Джулиет е единствената, която стои на пътя на Възобновителите. Тя знае, че ако трябва да оцелее, то те трябва да загинат.
Но, за да се пребори с Възобновителите и мъжа, който почти я уби, младата жена трябва да потърси помощта на последния човек, на когото някога е мислила, че ще може да се довери — Уорнър. И докато дават всичко от себе си, за да победят врага, Джулиет ще открие, че нещата, които е мислила, че знае за Уорнър, способностите си и дори Адам, са били лъжа.
Смълчаваме се за момент.
— Ейрън — подхващам плахо аз. — Кой е Дилайло? Защо му се доверяваш?
Той си поема дълбоко дъх.
— Познавам го от много, много години.
— Това ли е всичко…? — питам аз, обръщайки глава, така че да го погледна в очите. — Просто знае много за нас и мисията ни и това понякога ме тревожи. Нали уж каза, че всичките ти подчинени те мразели. Не би ли трябвало да си по-мнителен? Да не му се доверяваш чак толкова?
— Да — отговаря тихо той, — май така е най-логично.
— Но не е така.
Уорнър отвръща на погледа ми. Гласът му омеква.
— Той е бащата на майка ми, скъпа моя.
Замръзвам за момент, после врътвам рязко глава към него.
— Какво?
Уорнър поглежда към тавана.
— Дилайло ти е дядо? — Сядам в леглото.
Уорнър кимва.
— Откога знаеш? — Нямам представа как да говоря спокойно по въпроса.
— Цял живот съм знаел — свива рамене Уорнър. — Винаги е бил наблизо. Познавам лицето му още от детинство; постоянно го виждах вкъщи. Участваше в съвещанията на Възобновителите, организирани от баща ми.
Толкова съм изумена, че почти не знам какво да кажа.
— Но… ти се отнасяш с него като с…
— Мой лейтенант? — Уорнър раздвижва врата си. — Ами той си е такъв.
— Но нали ти е роднина…
— Беше назначен в този сектор от баща ми и нямах основание да вярвам, че е различен от човека, от когото съм получил половината си ДНК. Никога не е ходил да види майка ми. Никога не пита за нея. Никога не е проявявал интерес към състоянието ѝ. Нужни му бяха деветнайсет години да спечели доверието ми и чак сега си позволявам тази слабост, тъй като през годините неизменно ми е доказвал предаността си. — Уорнър притихва за момент. — И макар да сме постигнали известна степен на близост, той никога досега не е признал общата ни кръв, а и не очаквам да го стори.
— Но защо?
— Защото ми е дядо точно колкото аз съм син на баща си.
Взирам се в Уорнър дълго време, преди да осъзная, че няма смисъл да задълбавам в този разговор. Защото май разбирам. Двамата с Дилайло изпитват единствено необичайно и формално уважение един към друг. А и това, че с някого сте кръвни родственици, не ви прави семейство.
Знам го от личен опит.
— Веднага ли трябва да тръгваш? — прошепвам аз, съжалявайки, че изобщо съм подхванала темата за Дилайло.
— Не веднага — усмихва ми се той. Докосва бузата ми.
Помълчаваме малко.
— За какво си мислиш? — питам го аз.
Той се доближава до мен и ме целува нежно. Поклаща глава.
Аз докосвам устните му с връхчето на единия си пръст.
— Тук се крият много тайни — казвам. — Хайде, изпей ги.
Той опитва да захапе пръста ми.
Успявам да го отдръпна навреме.
— Защо миришеш толкова хубаво? — пита ме той с усмивка, отклонявайки въпроса ми. Приближава се още повече и обсипва с леки целувки ръба на долната ми челюст, брадичката ми. — Направо ме влудяваш.
— Защото крада от сапуните ти — признавам си аз.
Той вдига вежди.
— Извинявай. — Усещам как се изчервявам.
— Не се извинявай — казва той с неочаквано сериозен тон. — Всичко мое е и твое. Всичко.
Искреността в гласа му ме хваща неподготвена, трогва ме.
— Наистина ли? — питам го. — Защото сапуните ти са невероятни.
Той ми се усмихва широко. В очите му играе дяволито пламъче.
— Какво?
Поклаща глава. Откъсва се от мен. Става от леглото.
— Ейрън…
— Ей сега се връщам — казва той.
Изпращам го с поглед до банята. Чувам завъртането на кран, плискането на вода във ваната.
Сърцето ми затуптява лудо.
Той се връща в стаята, а аз съм се вкопчила в чаршафите и вече се противя на онова, което ми се струва, че е намислил.
Уорнър дръпва завивките. Килва глава към мен.
— Пусни, моля те.
— Не.
— Защо не?
— Какво ти е хрумнало? — питам го аз.
— Нищо.
— Лъжец.
— Няма страшно, скъпа. — Очите му се закачат с мен. — Не се срамувай.
— Прекалено светло е. Изгаси лампата.
Той се засмива на глас. Дръпва завивките и ги хвърля на земята.
Едва сдържам крясъка си.
— Ейрън…
— Съвършена си — казва той. — Всеки сантиметър от теб е съвършен. — Повтаря той. — Не се крий от мен.
— Връщам си думите — казвам паникьосано, стиснала една от възглавниците към тялото си. — Не ти искам сапуна… връщам си думите…
Той обаче изтръгва възглавницата от ръцете ми, грабва ме и ме отнася към банята.
Петдесет и седма глава