Врагът на Господа

Артур се извъртя, спусна краката си и скочи в импровизираната конюшня. Избута един кон и ми махна да слеза и аз. Там долу никой не можеше да ни види, нито да ни чуе. Скочих и аз. Артур беше ядосан.

— Повтори какво си чул — заповяда ми той.

— Че някакво куче било убито — казах аз — и кървавата му кожа била метната върху саката кучка.

— И кой е направил това?

— Приятел на Ланселот — отвърнах аз, не исках да споменавам името на жена му. Той удари с юмрук по неравната дървена стена и стресна най-близките коне.

— Жена ми е приятел на крал Ланселот — предизвикателно ме погледна той, но аз не продумах — аз също — добави Артур, продължих да мълча. — Той е горд човек, Дерфел. Загуби кралството на баща си, защото аз не можах да изпълня клетвата си. Длъжник съм му — последните думи бяха казани с леден тон.

— Чух, че сакатата кучка била наречена Сийнуин — казах аз не по-малко студено.

— Достатъчно! — удари той отново по стената. — Приказки! Просто приказки! Никой не отрича, Дерфел, че това, което направихте със Сийнуин, предизвика възмущение и недоволство. Аз не съм глупак. Но повече няма да слушам глупости от теб! Гуинивиър винаги е била обект на клюки. Хората се възмущават от нея. Всяка жена, която е красива и умна и има свое мнение без да се страхува да го каже, предизвиква хорското негодувание. Но нима твърдиш, че е способна да направи такова отвратително заклинание срещу Сийнуин? Че е способна да убие куче и да го одере? Наистина ли вярваш в това?

— Бих искал да не вярвам.

— Гуинивиър е моя съпруга — бе снишил гласа си, но горчивината в него все още се чувстваше. — Нямам други съпруги, не спя с робини, аз съм нейн и тя е моя, Дерфел, и не искам да чувам нищо против нея. Нищо! — последната дума прокънтя в тишината на вечерта и аз се зачудих дали не си беше спомнил гнусните обиди, които Горфидид бе хвърлил срещу него в долината Лъг. Горфидид твърдеше тогава, че бил спал с Гуинивиър и че не само той, а цял легион мъже били минали през леглото й. Спомних си любовния пръстен на Валърин, с врязания кръст и символа на Гуинивиър, но прогоних тези спомени.

— Господарю — промълвих в отново настъпилата тишина, — аз изобщо не съм споменавал името на жена ти.

Той се вторачи в мен и за миг имах чувството, че ще ме удари, но после тръсна глава.

— Тя може да създава проблеми, Дерфел. Понякога ми се иска да не проявява с такава готовност своето презрение към хората, но не мога дори да си представя, че бих могъл да живея без нейните съвети — замълча и ме погледна с печална усмивка — Не мога да си представя живота без нея. Тя не е убивала кучета, Дерфел, не е възможно. Повярвай ми. Онази нейна Богиня, Изида, не изисква жертвоприношения, поне не на живи същества. Злато, да — захили се той, внезапно възвърнал доброто си настроение. — Изида направо поглъща злато.