Светлината, която изгубихме

Някой се прокашля до мен и аз отворих очи.

— Госпожо Максуел? — попита мъжът. Носеше бяла престилка. Напомни ми на Джейсън.

Кимнах и се изправих.

— Аз съм Луси Максуел — казах и протегнах ръка. Той се ръкува с мен.

— Казвам се Йоав Шамир — представи се. — Лекуващ невролог съм на господин Самсън. — Английският му беше почти съвършен, само дето гълташе буквата „р".

— Благодаря Ви, че се грижите за него — казах.

Двете жени, които стояха малко по-назад от д-р Шамир, пристъпиха напред.

— Аз съм Дафна Мизрахи — представи се по-високата, нейният акцент беше по-доловим. — И съм лекар в интензивното.

Ръкувах се и с нея.

— Приятно ми е — казах глупаво.

После се представи и другата жена. Не беше с престилка. Носеше ярка лятна рокля. Върху раменете й имаше наметнат шал.

— Аз съм Шошана. Шошана Бен Ами — каза. — Социален работник съм тук. Запазих стая за нас, четиримата — ще вървим ли? — Звучеше като британка. Зачудих се дали е отраснала в Англия и наскоро се е преселила в Израел, или пък някой от родителите й е британец и е отгледана в двуезично семейство.

— Добре — казах и ги последвах. Заради полета, часовата разлика и сюрреалистичната ситуация имах чувството, че се рея над земята, все едно всичко се случва насън, където звуците достигаха до мен като през стена от памук.

— Знаете ли какво се е случило — попита д-р Мизрахи, когато четиримата седнахме в една малка тиха стая. Вътре имаше маса, няколко стола и телефон.

— Приблизително — отвърнах и пуснах чантата си до краката.

— Искате ли да научите подробности — попита тя. — Нося картона на пациента.

Обикновено искам да знам всичко в детайли. Колкото по-добре съм информирана, толкова по-успешно мога да контролирам нещата. Този път обаче отказах.

— Просто искам да го видя — казах. Тя кимна.

— И това ще стане съвсем скоро, но първо, искаме да Ви въведем в ситуацията.

Д-р Шамир беше седнал насреща ми.

— Както знаете — започна той, — приятелят Ви има значителни мозъчни травми. Искате ли да Ви запозная с резултатите от изследванията?

Поех си дълбоко въздух.

— Искам да знам единствено какви са шансовете му да се оправи — казах. — И колко време ще отнеме.

Те двамата се спогледаха.

— Засегната е долната част на мозъка му — каза д-р Шамир. — Тя регулира основни жизнени функции.

— Преглъщането, дишането — уточни д-р Мизрахи.

— Това възстановимо ли е? — попитах. В душата ми запърха хвърковата надежда. Тя „пее свойта песничка без думи"[53]Ти посещаваше ли този курс в Колумбийския? Лекциите върху творчеството на Дикинсън? Не си те спомням. А така ми се ще да можех да си спомня.

Лекарите отново се спогледаха. Този път заговори д-р Мизрахи.

— Двамата с д-р Шамир поотделно проведохме тестовете за доказване на мозъчна смърт — каза тя. — Мозъкът на Вашия приятел. не функционира.

— Но не може ли да се възстанови? — попитах. — Като счупен крак например, или болно гърло? Няма ли как да се оправи? — Докато пътувах с таксито през Тел Авив, си представях как чуваш гласа ми и се събуждаш. Представях си те оздравял и щастлив в прегръдките ми.