Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
— Чедо Трубадур?
Усетих, че съм спрял да вървя и съм привлякъл погледите на всички наоколо. Разговорите бяха прекъснати, разхождащите се стояха на място. Поклатих глава, сякаш това щеше да намести хаоса вътре, и се извиних на Каленик, задето съм се разсеял.
— Отче Каленик — започнах аз, — кои са всички тези хора?
— Грешници, чедо Трубадур, грешници като теб — отговори ми той. — Търсили са бога си и не са го открили. Глух е бил за молитвите им, сляп е бил за службата им. Те сите са били низвергнати, задето са проявили воля; прокудени, защото са съгрешили; осъдени, задето не са се примирили. Последната обител, чедо Трубадур, е за онези, които приживе е трябвало да служат на една идея, но са я отхвърлили. Наричали ги грешници, еретици, престъпници; наричали ги зло. Ала кой смъртен може да определи злото? Една постъпка, набедена днес за зло, след петдесет години може да се превърне в проява на добродетел. Извън стените на този манастир ги чака наказание, което може би не са заслужили, но за онези, що го прилагат, това не ще има значение.
— Всички ли избират да прекарат тук вечността? — попитах аз.
Бяхме влезли в централната сграда. След семпло преддверие попаднахме в просторна зала с висок таван и дванадесет мощни колони, които да го подпират. На дължина помещението бе към триста крачки, на ширина — сто. В центъра имаше пътека, а отстрани бяха наредени дълги маси и пейки. По стените грееха стотици свещници, а от тавана се спускаха шест големи канделабри, всеки с по няколко ката и десетки свещи на кат.
По пейките бяха насядали разпръснато стотина мъже и се хранеха. Някои ни погледнаха бегло, но повечето бяха заети с чиниите си.
— Случва се някой брат да реши, че вечността е по-лоша алтернатива от заслуженото наказание и напуска Обителта — рече Каленик. — Но те са единици. Не мога да ги разбера, но не искам и да ги съдя. Присъщо на глупавите хора е да осъждат онова, що не разбират.
В дъното на залата имаше олтар — огромен и пищен, украсен с дърворезби, злато и сребро.
— Кой стои начело на Последната обител? — попитах аз.
— Нашият пастир, игуменът.
— Мога ли да говоря с него? — запитах аз отново.
— Не. Това е едно от правилата в Последната обител. Аз съм очите и ушите на игумена. Можеш да споделиш с мен всичко, което си копнял да му кажеш. Игуменът се е затворил зад олтара и не ще позволи никому другиму, освен мен, да общува с него. Моята висша отговорност е да преценявам кои слова могат да стигнат до ушите му и кои — не.
Каленик спря пред олтара и се прекръсти.
— Нали бяхте отхвърлени и неразбрани? Защо са нужни тогава кръстовете и ритуалите?
— Вярата е всичко, което някога сме имали, чедо Трубадур — рече ми архидяконът. — Може и да сме изгубили единството си с Бог, да сме се разколебали, но дребните действия, до болка познатите символи и спомените за онова, що сме били, запазват същността ни. Не е нужно да вярвам в Господ, чедо, достатъчно ми е да знам, че съществува. За мен това е като да вярваш във въздуха и водата — със и без вярата ти, те са си там. Ако престанеш да им се молиш и да вярваш в тях, те няма да изчезнат. Бог не е вярата, хората са вярата.
— Разбирам — промълвих аз.
— Не, не разбираш, на лицето ти е изписано! — въздъхна архидяконът. — Има време, чедо Трубадур, ще свикнеш и ще вникнеш. А защо ти е нужен игуменът?
— Търся един човек, отче Каленик, и подозирам, че игуменът би могъл да ми помогне. Налага ми се да се спусна в Ада и само една може да ми отвори вратите: Лемет.
Той извъртя глава и ме стрелна с поглед, но бързо се овладя.
— Това име… опасно е да се произнася — рече ми той.
— Защо?
— Чедо Трубадур, нашият игумен е много чувствителен към името, що ти така лекомислено изрече. Съветвам те да откриеш бързо своето място сред нас, да се смесиш с братята и да забравиш за това име.
— Съжалявам, отче Каленик — рекох аз. — Но съм дошъл да говоря с Кемюел, а не да търся забвение.