Гробна тишина

— Ти с този недъг ли си родена? — попита Елинборг.

Опита се да оформи въпроса си колкото се може по-учтиво, но установи, че няма учтив начин да се попита подобно нещо.

— Не — отвърна Микелина. — Разболяла съм се на три години. Била съм приета в болница. Мама ми разказваше, че имало тогава някакво правило, което забранявало на родителите да бъдат заедно с децата си в отделенията за лежащо болни. Мама тъй и не успя да проумее това отвратително и безмилостно изискване — да не ти се разрешава да бъдеш до детето ти, което лежи тежко болно и дори може да е на прага на смъртта. Отне ѝ няколко години да се убеди, че с подходящи тренировки можех да поправя пораженията, нанесени от болестта, но пастрокът ми не ѝ разреши да се грижи за мен, да се консултира с лекар и да ме изпрати на лечение. Имам спомен отпреди заболяването ми, дори не знам дали е било действителност, или сън, как съм на слънцето в една градина, вероятно където майка ми е била работничка, как тичам с всички сили, пищейки от радост, а мама ме гони. Друго не помня. Спомням си само, че можех да тичам на воля.

Микелина се усмихна.

— Често ми се явяват подобни сънища. В тях съм здрава и мога да се движа така, както ми се иска, главата ми не се тресе постоянно, докато говоря, имам контрол върху лицевите си мускули и те не разпъват физиономията ми на всички страни.

Ерлендур остави чашата си.

— Каза ми вчера, че си кръстила сина си на твоя брат, Симон.

— Симон беше прекрасно момче. Мой полубрат. У него нямаше нищичко от баща му. Или поне аз не видях такова нещо. Беше като мама. Нежен разбиращ, готов да помогне. Носеше жал в сърцето си това дете. Мразеше баща си и омразата го съсипа. Не биваше да му се налага да мрази каквото и да било. Беше като всички ни, уплашен през цялото си детство. Понякога, когато баща му се разбеснееше, се вцепеняваше от ужас. Гледаше как майка ни буквално е пребивана до безсъзнание. Аз се завивах с одеялото през глава, но виждах, че понякога Симон стои и гледа отвратителното зрелище, беше, като че ли по някакъв начин набира сили за сблъсък, по-късно, когато стане достатъчно голям и силен, за да може да спре баща си. Когато порасне достатъчно, за да се справи с него.

Понякога заставаше между тях. Изправяше се пред майка ни и се опитваше да го отблъсне. Мама се страхуваше в тези моменти повече за него, отколкото от самия побой. Не можеше дори да си помисли, че нещо може да се случи с децата ѝ.

Толкова невероятно мило момче беше Симон!

— Говориш за него, все едно е още дете — каза Елинборг. — Да не е мъртъв?

Микелина само се усмихна.

— А Томас? — попита Ерлендур. — Били сте три деца, двама братя и сестра.

— Да, Томас — промълви Микелина. — Той не приличаше на Симон. Баща им усещаше това.

Микелина отново замълча.

— На кого се обади майка ти? — попита Ерлендур. — Преди да се върне вкъщи.

Микелина не отговори. Стана и влезе в спалнята си. Елинборг и Ерлендур се спогледаха. След малко Микелина се върна, носеше сгънат на четири лист. Разгъна го и прочете наум написаното в него, след което го подаде на Ерлендур.