Съобщете на капитан Драйфус за това решение и за заминаването на броненосеца «Сфакс».“
Радостта ми беше огромна и неописуема. Най-после се спасявах от мъките, които изживявах от пет години насам, понасящ всичко това заради моите близки, заради самия себе си.
Щастието следваше след ужасите на мъчителните очаквания, зората на правосъдието най-после изгряваше над мен.
След решението на съда аз мисля, че всичко ще се свърши и че не ставаше вече дума за друго освен за едни обикновени формалности.
От собствената си история не знаех нищо. Известно ми беше само онова, което се случи през 1894 година. Бордерото, единственият документ от делото, произнесената присъда от военния съд, страшния екзекутивен парад, бесните викове за смърт на тълпата. Вярвах в лоялността на генерал Боадефр, вярвах в държавния глава и че всички обичат истината и правдата.
Оттогава се спусна непроницаем воал пред очите ми. Няколкото факти, които бях узнал, останаха непонятни за мен.
Узнах за името на Естерхази, фалшификацията на полковник Анри, неговото самоубийство. Нямах с никого другиго служебни връзки освен с героичния полковник Пикар. Величествената борба, която започнаха неколцина велики духове, духове на светлината и истината, всичко това ми беше абсолютно неизвестно. В решението на съда прочетох, че моята невинност е призната и че оставаше само военният съд, пред който бях изправен, да поправи една страшна съдебна грешка.
Същия ден след обяд, на 5 юни, изпратих следната телеграма, адресирана до жена ми:
