Вековен дъжд [bg]

— Не можеш да ме виниш, че проявявам любопитство.

— Не, не мога. Но колкото по-малко си имаш вземане-даване с тези хора, толкова по-лесно ще ти бъде. Всъщност колкото по-малко мислиш за тях като за хора, толкова по-добре.

— Там долу ме смъмри, че ги наричам зомбита.

— Казвам само, че трябва да намериш начин да останеш безстрастна.

— По същия начин ли се чувстваше Сюзан Уайт?

— Не — отговори Скелсгард. — Сюзан се привърза прекалено много към тях. Това беше голямата й грешка.

Тя бутна вратите на денонощното кафене, част от редица западнали постройки от периода директоар на булевард „Сен-Жермен“, който не бе преживял Века на Празнотата.

— Седни тук — нареди Скелсгард, като я настаняваше до прозореца. — Аз ще се оправя с кафетата. Искаш ли мляко?

Оже кимна, чувствайки странно замайване. Огледа помещението и посетителите му, като още веднъж се сравни с тях. На стената имаше окачени монохромни фотографии: избледнели парижки сцени, изрисувани с тънки мастилени линии. Зад тезгяха персоналът — с напомадени коси и изрядно бели престилки и ризи — се суетеше около лъскав бълбукащ апарат. На масата до нейната двама възрастни мъже с каскети обсъждаха нещо от последната страница на вестника. Зад тях жена на средна възраст се занимаваше с ноктите си, докато чакаше кафето й да изстине. Белите й ръкавици лежаха на масата пред нея.

Скелсгард се върна с напитките.

— Свикваш ли?

— Не. — Ала Оже взе кафето си и събра шепи около горещата метална чаша. Заговори по-тихо на английски: — Искам да знам нещо. Колко от това около нас е истинско?

— Вече го обсъждахме.

— Не, не сме. Твърдиш, че е истинско и наистина изглежда така. Но знаем ли го със сигурност?

— Кое те наведе на тази мисъл? Сензорът?

— Да — отговори Оже. — Когато преминахме през повърхността му, изгубихме всякаква връзка с реалния свят. Държиш се така, все едно е обикновена завеса, но дали в него няма нещо повече? Ами ако реалността свършва от другата страна на сензора, а всичко това — всичко, което виждаме около нас — е тъкмо онова, което ме уверяваш, че не е: някакъв вид симулация?

— И защо смяташ, че има значение?

Въпросът не беше толкова повърхностен, колкото можеше да ти се стори на пръв поглед. Скелсгард я наблюдаваше много внимателно.

— Ако е симулация, то нищо, което направим тук, не може да има последствия за света отвън. Целият този град… целият свят, като се замисли човек… може би е просто изображение във вътрешността на някакъв чуждоземен компютър.

— И то какъв компютър, ако случаят е такъв.

— Но все пак ще означава, че тези хора… — Оже снижи още повече гласа си: — Тези хора няма да са хора, а просто интерактивни елементи от някаква суперсложна програма. Няма да има значение какво ще се случи с тях, защото ще бъдат обикновени марионетки.