Бъдеще [bg]

- Виж каква красавица мина. - Бернар сочи с пръст разрошена старица с огромна увиснала гръд и намига на ушатия Бенедикт. - Обзалагам се, че в интерната и на такава бих налетял!

- Защо тук няма деца? - пита ме хулиганът стажант. - Аз мислех, че те са заедно тук... Родителите и децата.

- Семействата са отделно, на друго равнище - обяснявам му неохотно; той продължава да ме вбесява. - Тези тук са терминалните, те не са нужни никому. Как се казваш?

- По дяволите! - Той потреперва, когато някакъв олигавен със слюнките си оглупял старец го хваща за ръкава.

Защо трябва този дребен слабак да заменя Базил? Как изобщо може да го замени някой?! С усилие се сдържам да не залепя на малолетния един шамар.

Покрай нас преминава електрокар с мигаща сирена, червен кръст и два черни чувала в каросерията. Спира се, натъкнал се на тълпата. Стариците започват да нареждат, да охкат, да се кръстят. Хлапакът ми казва някакво име, но на мен от това зрелище сякаш са ми се запушили ушите.

Изплювам се на пода. Ето къде виреят на воля продавачите на души.

Алекс - онзи, който вечно е нервен - си мърмори под носа:

- И защо си мислех, че за тях десетте години отлитат като ден?

Десет години е официалният срок, който им остава след нашата инжекция. Ала това е средна цифра. Някои акселераторът на старост ги разрушава по-бързо, други успяват да му се съпротивяват повече. Но резултатът е един и същ: ускорено грохване, слабоумие, изпускане в гащите, забрава и смърт.

Обществото не може да търпи направилият неправилен Избор да се състари естествено; освен това, ако просто го лиши от безсмъртие, за няколко десетки години той ще успее да наплоди още кой знае колко гадинки, така че цялата ни работа ще отиде на вятъра. Затова ние инжектираме не антивирусен препарат, а друг вирус, акселератор. Той предизвиква безплодие и за няколко години напълно отмива теломерите на ДНК. Старостта изяжда инжектирания бързо, страшно и нагледно - за урок на другите.

Четиристотин и единайсето ниво е оформено като квартал, издигнат в павилион за заснемането на филм за някакво никога не съществувало идилично градче. Само че триетажните сгради, които преди са били боядисани с различни цветове, отдавна са избелели. И всичките се опират в сивия таван; вместо лазур и облаци - плетеница от вентилационни и канализационни тръби. Навярно някога този резерват са го замислили като увеселителен старчески дом, където децата не би ги било срам да довеждат родителите си. Но в някакъв момент необходимостта строителите на това уютно градче да продават услугите си, е отпаднала - старците просто вече е нямало къде другаде да се дяват. А и никой от тях не оставал достатъчно дълго, за да му омръзне тази промяна.