Дарвиния [Darwinia - bg]

В началото не тръгна съвсем гладко. Той, изглежда, искаше да узнае всичко и същевременно да й разкаже всичко, прекъсваше я, потъваше в спомени или замлъкваше. Събори чашата с кафе на пода, изруга, след това се изчерви и се извини за грубия език.

— Не съм дете — успокои го тя. — Не съм на пет. Мисля, че разбирам какво преживяваш. За мен също не е лесно, но можем да започнем отначало, нали? Като двама възрастни?

— Двама възрастни. Защо пък не? Само че…

— Какво?

Той разкърши рамене.

— Просто се радвам да те видя, Лили.

Тя прехапа устни и кимна.

„Наистина е трудно — помисли си. — Защото знам какъв е той. Седи до мен като обикновен човек, подръпва си нервно ръкава, тропа с пръсти по масата. Но е толкова обикновен, колкото е и Том Комптън — и двамата са били докоснати от нещо тъй велико, че надхвърля всякакво въображение.“

Нейният получовешки баща.

Тя се опита да му обрисува живота си. Зачуди се дали ще одобри работата й — журналистка във вестник в Сидни, със собствена колона. На трийсет и пет, жена, отдадена на кариерата, без особено забележителна външност. Какво ли виждаше Гилфорд, седнал от другата страна на масата?

Изглеждаше по-загрижен за нейната безопасност.

— Лили, съжалявам, че съм те забъркал в това.

— Аз пък не съжалявам. Да, страшничко е. Но пък дава отговор на много въпроси. Далеч преди да науча тези неща, от съвсем малка бях очарована от Дарвиния, от идеята за Дарвиния. Изкарах няколко курса в университета — геология, история на сътворението, това, което сега наричат „косвена историография“, архиви на дарвиниански вкаменелости и прочее. Има толкова много неща, които могат да се научат за континента, но всичко изглежда забулено в мистерия. И никой не знае отговорите, освен, разбира се, теолозите. Когато попаднах на записките ти — и по-късно срещнах Том, — е, това поне бе някакъв отговор, макар и чудат и труден за приемане.

— И все пак щеше да е по-добре, ако не знаеше нищо.

— Невежеството не е гаранция за щастие.

— Страхувам се за живота ти, Лили.

— Аз пък се боя за живота на всички. Затова никой няма да ме спре. — Той се усмихна и тя побърза да добави: — Не се шегувам.

— Разбира се, че не. Просто за миг ми напомни на някого.

— Така ли? На кого?

— На баща ми. Твоят дядо.

Тя се поколеба.

— Бих искала да ми разкажеш за него.

— Аз също.