Дългото очакване

Сега вече се почувствувах спокоен. Бях човек с памет като на новороден. Пет години бях блъскал мозъка си в напразни опити да открия миналото си, и когато най-после започна да изплува пред мен, не го исках.

Знаех че тя ме наблюдава отзад. Ръката ми се върна върху шайбата и оставих тялото си да следва някакви тъмни инстинкти изострящи чувствителността на пръстите ми и които даряваха слуха ми с някакво свръхрецепторно възприятие. Проседях коленичил двайсет минути докато изследвах защитата на сейфа и работех с шайбата докато чуя това което ми беше нужно, завъртях дръжката и отворих вратата му.

На най-долния рафта лежеше вестник отпреди десет години. На другия имаше кутия с тютюн. Издърпах горното чекмедже и там видях един розов билет с номер от магазина на Филбърт.

Гърбът ме болеше страшно от това превиване. Изправих се, затворих вратата и пъхнах билета в джоба си. Мисис Миноу пое обратно фенерчето и видях лицето й. Изглеждаше щастлива.

— Намери ли нещо?

— Да. Искате ли да го видите?

— Добре ли ще е да го видя?

— Сега не. По-късно може би, но не сега.

— Задръжте го. — каза тя. — И ви желая успех.

— Благодаря.

Дочух я как изхлипа когато излизах от стаята, но не ме последва. Върнах се обратно по същия маршрут и се вмъкнах зад кормилото. Продължаваше да вали и панталоните ми бяха подгизнали от блъскането в мокрите храсти.

Но вече не ми беше студено. А точно обратното. Дяволски горещо.

Момъкът зад щанда изобщо не беше променил цвета на лицето си. Както го бях оставил мъртвешки бял така го и заварих. Устата му беше пресъхнала въпреки непрестанното облизване и стърготини от гума покриваха целия рафт. Той пое билета скри се между стелажите където го чух да издърпва някакви чекмеджета и после се върна с голям кафяв плик. Той ми го плъзна по рафта без да продума нищо, взе двата долара такса за услугата и ги чукна на касовия автомат зад него.