Най-силната магия
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Най-силната магия». Краткое содержание книги:
С една своя дума тя може да превърне сватбата си във война. Но в прегръдките на благородния рицар я очаква обещание за необуздана страст. И любов, която нито насилието, нито предателството могат да разбият, любов, която побеждава проклятието и се оказва най-силната магия.
Усмихнат, той докосна челото й с устни, погали бузата й с длан и отново потъна в оздравителен сън. Мег бързо го последва, сгушена на топло в сгрените от самата нея обятия на съпруга й. Тогава дойде сънят и в сърцето й се впиха ледени пръсти.
— Не!
Тя се изправи рязко в леглото. Сърцето й препускаше като побеснял кон и караше цялото й тяло да трепери.
Доминик се изправи миг след нея, стиснал в ръката си остър нож, огледа се и бързо установи, че никой не е докосвал балдахина. Гънките му бяха напълно неподвижни, а пролуката между тях, през която се виждаше бледото сияние на жаравата в огнището, бе все така тясна.
— Доминик? — извика силно Саймън иззад вратата. — Наред ли е всичко?
— Да. Беше само лош сън.
Саймън измърмори нещо за вещици и кошмари и отново се облегна на външната страна на вратата, за да се помъчи да поспи колкото може през оставащите до утрото часове.
Мег продължаваше да трепери и да мълви неразбираеми слова с уплашен глас.
Доминик бързо прибра ножа под възглавницата си, разтвори балдахина и запали нова свещ от пламъка на една от догарящите на масата. В стаята цареше студ. От огъня бяха останали само полуизгорели въглени. Но причината съпругата му да трепери едва ли бе тази.
— Мег! — каза тихичко той, като я погали по бузата. — Какво има?
Първоначално Мег не го чу, защото все още беше в лапите на кошмара.
— Мег?
Този път тя отвори очи и се огледа замаяно.
— Доминик? Нещо не е наред ли? Пак ли ти е зле?
— Не. Ти викаше насън.
— О!
Мег разтърка длани и отново се огледа наоколо, вече с поизбистрен поглед. На няколко стъпки от леглото гореше новозапалена свещ. В огнището тлееха въглени. През малкия процеп на кепенците не се виждаше никаква светлинка.
— Огънят — разсеяно каза тя.
— Аз ще го разпаля.
— Не. Ще настинеш.
Доминик завъртя лицето й към себе си и я принуди да го погледне.
— Какво има? — попита той.
Мег отвори уста, но не произнесе и звук. Треперейки, тя разтърка отново ръце, сякаш тялото й бе премръзнало.
— Легни си — каза Доминик, като я притисна нежно обратно към леглото. — Иначе ти ще настинеш.
После стана и разпали огъня с няколко бързи, уверени движения, които красноречиво говореха, че здравето му се възстановява добре. Когато се върна в леглото, той отново взе Мег в обятията си, но този път не затвори балдахина. Имаше чувството, че в момента светлината е по-важна за нея от топлината.
Ръцете на Мег бавно го прегърнаха. От гърдите й се изтръгна дълга, беззвучна въздишка.
— Ще ми кажеш ли какво има? — попита Доминик.
Първоначално му се стори, че ще откаже да му отговори. Сетне Мег въздъхна отново и топлият й дъх погали гърдите му.
— Просто сънувах — каза тя.
— Често ли сънуваш така?
— Не.
Доминик мълчеше в очакване да чуе още. Мег не каза нищо повече.
— От мен ли те е страх? — попита той. — От наказанието, което мога да ти наложа?
— Не — прошепна тя. — Въпреки че би трябвало.
— Защо?
— Защото си много по-силен от мен.
Доминик се засмя.
— Нима? Затова ли не мога да те накарам да ми се подчиняваш дори за най-малкото нещо?
— Но… — започна Мег.
Пръстите на Доминик докоснаха устните й и осуетиха опита й да се възпротиви.
— Кажи ми — тихо промълви той. — Защо те е страх?
— Понякога… понякога сънувам кошмари — припряно каза тя.
— Повечето хора сънуват кошмари.
— Не… не такива кошмари. Дебне ни опасност. Знам го.
— Нощните страхове са нещо обичайно — спокойно заяви Доминик.
— И ти ли си ги изпитвал?
— Да.
Мег надигна глава, за да може да вижда профила му, очертан на фона на светлината от огъня.
— Какво сънуваш? — попита шепнешком тя.
— Не знам. Знам само, че се събуждам облян в ледена пот.
— Не си ли спомняш сънищата си?
— Само някои — отвърна Доминик.
— Но не и тези, които те събуждат?
— Не. Тях не.
Въздишката на Мег погали кожата му с топлата си ласка.
— Бих искала и аз да не ги помнех — прошепна тя.
— Ще ми разкажеш ли какво си спомняш? Или е някаква друидска тайна?
— Не… не знам — каза колебливо Мег. — Със старата Гуин никога не сме говорили за това, а и майка ми не е споменавала нищичко за сънищата.