Омагьосаните
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Серия: medieval #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Големанова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Омагьосаните». Краткое содержание книги:
Тя познава само студенината на мъжете и едно предателство, толкова дълбоко, че е погубило нейната душа. Не вярва на никой мъж и говори само чрез тъжните песни на своята арфа. Такава е Ариана, против волята си омъжена за Саймън.
Двамата се женят, за да се възцари мир в спорните територии, но само сватбата не е достатъчна. Саймън трябва да разбуди страстта на Ариана, а тя — да спечели неговото доверие. Двамата трябва да се предадат на любовната магия… или да умрат.
— Тогава защо си правиш труд да лъжеш? — попита Ариана язвително.
— Да лъжа? Говоря самата истина. Събудих се и намерих оръдието си в устата ти, а после — в твоята гладна, влажна…
— Лъжец!
— Ах, донесох цвят за бузките ти.
— Гади ми се от теб!
Джефри се засмя.
— Ще спра гаденето с оръдието си.
Изведнъж Ариана си даде сметка, че като я хапе, Джефри хем се забавлява, хем се възбужда.
Гаденето я обземаше непреодолимо. Ариана знаеше, че Джефри изпитва удоволствие от опитите й да се съпротивлява; това беше една от най-лошите страни на кошмара.
— Какво? Възхитителните протести свършиха? — попита Джефри. — Значи ли това че ти се иска…
— … да ти видя гърба да. Искам го горещо. Пеша ли си дошъл? Ако е така, ще ти дам кон; само обещай, че ще се махнеш от очите ми.
В гласа на Ариана нямаше емоция. Нямаше я и на лицето й. Само червенината по бузите й издаваше сдържания гняв.
— Конят ми чака в онази горичка да потърся арфата; мислех, че никога вече няма да я чуя.
— Тогава се махай. Обещавам, че няма да те последвам.
— Наранен съм — каза Джефри с ръка на сърцето — и няма да се излекувам от тази противна болест. Дойдох да те поискам, а ти ме отритваш.
— Саймън вече ме е поискал.
— Този страхливец — каза Джефри с гримаса на отвращение.
Дъхът на Ариана спря от презрението в гласа на Джефри.
— Саймън е най-храбрият рицар, когото някога съм срещала — каза тя и си спомни съпруга си, застанал сам пред нападателите, за да може тя да избяга.
— Наистина! Тогава защо не уби невярната си жена и не я хвърли в морето?
— Не съм невярна!
— Така ли? Ти отиде при него, използвана от друг мъж.
— Насилствено.
— Толкова добре използвана — продължи Джефри, без да обръща внимание на думите й, — че му отказваш тялото си, защото копнееш за тялото на първия си любовник.
— Копнея да видя лешоядите да пируват над костите ти!
— Знае се, че не си девствена и че отказваш на съпруга си. Кой ще повярва, че не вдигаш крака за рицар като Хубавия Джефри? — Той се усмихваше като ангел.
Ариана беше бледа, но думите на Джефри изтриха и следите на цвета от лицето й. С неестествено спокойствие тя остави арфата, метна чантата на рамо и се изправи. Съжаляваше жестоко, че не взе със себе си кинжала.
Жалко, че създателят на Мъдрата дреха не е предвидил нуждата да се носи и оръжие — мислеше мрачно Ариана. — Ще разменя арфата за пояс с ножница.
Ариана пристъпи към пътеката. Застанал неподвижно, Джефри й преграждаше пътя.
— Стоиш на пътя ми — спокойно каза тя.
— Аха. Дигни си полите, момиченце. Дойдох отдалеч да видя бедрата ти разтворени за мен.
— Най-напред ще трябва да ме убиеш.
Джефри се засмя, но смехът му угасна при вида на решимостта в пламналите аметистови очи на Ариана.
— Каза ли на мъжа си? — попита остро Джефри.
— Че си ме насилил?
— Че лежах между краката ти толкова дълго, че не можех повече да се възбудя.
— Ако не ме лъже упоената памет, ти се потеше като прасе, докато се възбудиш един-единствен път. А мъжествеността ти приличаше повече на водорасло, изхвърлено на брега, отколкото на „оръдие“, за което говориш тъй гордо.
Безупречната кожа на Джефри пламна. Усмихнатите му устни се изкривиха в озъбена гримаса.
— А и какво може да се очаква от един мерзавец, който най-напред упоява една девственица и след това я насилва? — продължи тихо Ариана. — Никой истински мъж не би паднал толкова ниско.
Джефри вдигна бронирания си юмрук.
Ариана се усмихна както едно време, когато беше магьосница.
— Подлагаш на изпитание търпението ми — каза той през зъби.
— А ти — стомаха ми.
— Искаш ли да усетиш юмруците ми?
— Искам да те видя в ада.
Ариана стоеше изправена и го гледаше непоколебимо. Чакаше да загуби самообладание — така ставаше винаги, когато някой му противоречеше.
Но някъде между Нормандия и Спорните земи Джефри се беше научил на предпазливост. Той разглеждаше Ариана с любопитство, сякаш беше очаквал на види нещо съвсем различно.
И наистина беше очаквал. Плачещото, ограбено момиче от неговите спомени се криеше зад седлото си по време на похода от Нормандия до Англия. Не искаше Джефри да я забележи. Продумваше таткова рядко, че рицарите се обзалагаха кога ще каже една дума.
— Много жалко, че си възвърнала разсъдъка си — каза Джефри. — Това беше най-непривлекателната част от теб.
— Благодаря.
— Да не би баща ти да е тук? — попита Джефри. — Затова ли си толкова смела?
Ариана премига, объркана от новия обрат на разговора. Джефри винаги знаеше повече от Ариана за движението на барона.