Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Щом видя ниските дебели стени на Салтоан, Грънтъл се намръщи още повече. По наклонените им страни се спускаха грозни кафяви петна и капитанът вече подушваше миризмата на каналните нечистотии. По бойниците се виждаха много хора, но малко от тях приличаха на градска стража или на войници. Градът бе изпратил прехвалената си Конна гвардия на север, за да се присъедини към силите на Каладън Бруд във войната срещу Малазанската империя. Онова, което бе останало от градската войска, не струваше и колкото ваксата по ботушите им.
Погледна назад към впряга, който трополеше по моста. Харло махаше на капрата. Стони до него се мъчеше да държи колата по коловоза и сипеше ругатни. След малко Харло спря да маха и се оклюма.
Грънтъл отново насочи вниманието си към Портата на залеза. Стражи не се мяркаха, а и движение нямаше кой знае какво. Грамадните дървени врати зееха и като че ли не бяха затваряни от дълго време. Капитанът се вкисна още повече. Забави коня, докато впрягът се изравни с него.
— Точно оттук ли трябваше да минем? — попита Стони. — Точно през Портата на залеза?
— Така ми наредиха — отвърна Грънтъл.
— И каква полза от дългия ни опит, като господарят не ще и да чуе съвета ни? Отговори ми, Грънтъл?
Капитанът само сви рамене. Керули несъмнено можеше да чуе всяка дума и Стони несъмнено го знаеше.
Приближиха се до сводестия вход. Булевардът зад него бързо се стесняваше в крива уличка, сбутана в сумрака под горните етажи на сградите, които се издаваха навън и почти се допираха. Грънтъл отново подкара пред впряга. По пътя им се разхвърчаха проскубани пилци, но тлъстите черни плъхове в канавките се спираха само за миг, за да изгледат търкалящите се покрай тях колелета, преди да продължат пира си из гниещата смет.
— След малко ще застържем — измърмори Харло.
— Ако успеем да минем Кривия проход, всичко ще е наред.
— Да, ама това е едно голямо „ако“, Грънтъл. Не забравяй колко са мръсни тия стени.
Улицата се стесни в гърлото на тъй наречения „Крив проход“. Безчет търговски фургони бяха изровили дълбоки жлебове в двете стени. По калдъръма се въргаляха счупени оси и скъсани хамути. Населението в тоя квартал гледаше на плячкосването на заклещени фургони като на поминък и Грънтъл го знаеше много добре. Всеки хванат натясно впряг ставаше според тях обект на законна придобивка и местните охотно вадеха мечовете, ако човек се опиташе да оспори правата им. Грънтъл беше проливал кръв тук само веднъж, преди шест-седем години някъде. Гадна нощ, помнеше я. С наемниците си беше обезлюдил половин жилищно каре, гъмжащо от главорези и улични разбойници, в онези тъмни кошмарни часове, преди да успеят да издърпат фургона назад от прохода, да смъкнат колелата, да сложат плазове и да го избутат.
Никак не му се щеше да го повтаря.
Главините застъргаха няколко пъти, докато минаваха през гърлото, но след това, със сипещата ругатни Стони и ухиления Харло, наведен под някакво увиснало от простор мокро пране, успяха да се измъкнат и излязоха на площадчето.
Площадът, наричан „Килера на Ву“, не беше създаден преднамерено. Бе възникнал от случайното стичане на тринайсет улици и улички с различна ширина. Ханът, към който някога бяха водили всички те, вече не съществуваше, беше изгорял някъде преди век и на негово място бе останало широко неравно пространство, покрито с калдъръм и получило неясно защо името „Килера на Ву“.
— Хвани по Мюкъзин, Стони. — Грънтъл посочи към широката улица в източната стана на площада.
— Това го помня добре — изръмжа тя. — Богове, колко вони!
Двайсетина улични дрипльовци бяха забелязали пристигането им и вече пристъпваха към впряга като безкрили лешояди — с мръсни пъпчиви лица и много сериозни. Всички мълчаха.
Грънтъл подкара коня си по Мюкъзин. Зърна няколко лица, надничащи зад оцапаните прозорци, но по улицата нямаше никакво движение. „Нито тук… нито напред. Това не е добре.“
— Капитане — извика отзад Харло.
Грънтъл не се обърна.
— Да?
— Ония хлапета… изчезнаха.
— Добре. — Той разхлаби двете джадроубски саби в ножниците. — Зареди си арбалета, Харло.
— Вече го заредих.
„Знам, но защо да не го обявим.“
На двайсет крачки пред тях излязоха трима души. Грънтъл примижа — познаваше високата жена в средата.