Зеленият Марс
- Автор: Робинсон Ким Стэнли
- Серия: Mars (bg) [bg] #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сибин Майналовски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият Марс». Краткое содержание книги:
Богдановистите определено бяха заинтересувани от идеята за събиране, но Михаил Янгел, един от малкото оцелели след 2061 година колеги на Аркадий, попита Арт какви биха били преимуществата в перспектива на една подобна среща.
— Да си възвърнем контрола над повърхността.
— Аха! — Очите на Михаил се разшириха. — Е, можете да разчитате на нашата подкрепа със сигурност! Хората се страхуват даже да повдигнат този въпрос!
— Добра работа — подхвърли Надя на Арт, докато пътуваха нататък на север. — Ако богдановистите подкрепят идеята за конгрес, то конгрес най-вероятно ще има. Скритите убежища в по-голямата си част са или богдановистки, или са повлияни от богдановисти.
След Вишняк те посетиха убежищата около кратера Холмс, известни като „индустриалното сърце“ на подземния свят. Тези колонии в по-голямата си част също бяха богдановистки със съвсем малки различия помежду им, в зависимост от това от кой ранен марсиански социален философ бяха повлияни — от затворника Шнелинг, от Хироко, от Марина или от Джон Буун. В Прометеус към тях се присъедини и самата Джаки Буун. Нейни приятели бяха минали през убежището и я бяха оставили там. Тя искаше направо да се върне в Гамета, но предпочиташе да пътува с Надя, отколкото да чака сама кой знае колко дълго. А и Надя беше готова да я вземе. Така че когато тръгнаха от Прометеус, с тях бе и Джаки.
Непринуденото другарско чувство от първата част на пътуването им сякаш никога не бе съществувало. Джаки и Ниргал се бяха разделили в Сабиши и бяха сложили край на неопределената си и нестабилна връзка. Ниргал не бе доволен от факта, че развитието на новите му приятелства е прекъснато. Арт определено бе възбуден от физическото присъствие на Джаки (която всъщност бе по-висока от него и по-тежка от Ниргал). Той я наблюдаваше с поглед, който според него бе потаен и изпод вежди, но веднага бе забелязан от всички (включително и от самата Джаки, естествено…). Надя и Джаки започнаха да се карат за дреболии като сестри. Веднъж след подобна кавга, докато двете жени бяха някъде из едно от убежищата, Арт прошепна на Ниргал:
— Прилича досущ на Мая. Не ти ли напомня за нея? Гласът, маниерите…
Ниргал се засмя.
— Само й го кажи и си мъртъв.
— Аха… — Арт хвърли кос поглед към Ниргал. — Значи вие двамата още…
Ниргал сви рамене. Той бе разказал на Арт за връзката си с Джаки и за дълбокото чувство между тях. Сега обаче Джаки най-вероятно щеше да налети на Арт и да го включи към списъка на обожателите си, както обикновено постъпваше с хората, смятани от нея за полезни или които харесваше. Тя може би още не бе преценила колко важен е Арт, но когато го направеше, със сигурност щеше да действа по познатия си начин. А какво ли щеше да прави Арт тогава?
С две думи пътешествието им вече не беше същото. Джаки както обикновено бе обсебила всичко. Тя често спореше с Ниргал и Надя, понякога „случайно“ се срещаше с Арт, като го очароваше и в същото време оценяваше: това беше част от ритуала на опознаването. Понякога (пак „случайно“) се събличаше в някое от скривалищата, друг път невинно слагаше ръката си върху неговата, докато го разпитваше за Земята… а имаше и дни, когато го избягваше напълно, като правеше завой от 180° и потъваше в някакъв свой собствен свят. Усещането бе сякаш живееш с някаква голяма котка, която можеше да мърка в скута ти, а в следващия момент да те запрати с удар на лапата си на пода, като и в двата случая щеше да се движи със съвършена, леко нервна грациозност.
Но това беше Джаки! Нейният смях звънеше в колата, предизвикан от неща, казани от Надя или Арт. Нейната красота. Нейният ентусиазъм, с който обсъждаше сегашната марсианска ситуация (щом откри каква е целта на пътешествието, тя веднага се впусна с главата напред в тази задача). Когато Джаки беше наоколо, животът ставаше по-наситен с емоции — две мнения по въпроса нямаше. Въпреки че Арт гледаше доста опулено, докато тя се къпеше, Ниргал забеляза някакъв дяволит нюанс в усмивката му. А един път видя как Надя и Арт си размениха определено развеселени погледи. Следователно, въпреки че я харесваше и му бе приятно да я гледа, той изглежда не бе хлътнал по нея. Може би това се дължеше на приятелството му с Ниргал. Ниргал не бе съвсем сигурен, но идеята му допадаше. Това не бе нещо обичайно в Зигота, нито пък в Сабиши.
Колкото до нея, тя явно бе решила да измести Арт от ръководната роля на организатор на конгреса и лично да се заеме с това. Но след известно време те посетиха едно малко неомарксистко убежище в Планините Мичел (не че мястото беше по-планинско от останалите южни високи земи — просто името бе останало в наследство от ерата на телескопите) и се запознаха с обитателите му, които поддържаха връзки с град Болоня в Италия и с индийската провинция Керала, а също така и с офисите на „Праксис“ на тези две места. Така че Арт имаше да си каже доста неща с тях и това определено им се понрави. В самия край на посещението им единият от неомарксистите се обърна към Арт: