Копелето на Истамбул

Да, този тип изглежда готин — съгласява се Лейди Пийкок/Сирамарк. — Разкажи ни повече за него.

Някой обаче е изтълкувал по съвсем различен начин случката.

Стига бе, хора, няма нищо готино и интересно нито в него, нито в другите от това западнало кафене. Толкова ли не разбирате, всички те са лица и имена от бохемските, авангардистки, художествени среди в Истанбул. Типичен елит в страна от Третия свят — мразят себе си повече от всичко друго по земята.

Армануш се въси от острия език на Барон Багдасарян и се оглежда.

Ася спи в другия край на стаята със Султан Пети, свит на кълбо върху гърдите ѝ, със слушалки на главата и разтворена книга в ръката — "Тоталност и безкрайност. Есе върху външността" на Еманюел Левинас. До леглото ѝ има и кутийка от компактдиск — Джони Кеш стои, облечен от глава до пети в черно, на фона на сивото мрачно небе с куче от едната страна и котка — от другата, и гледа кисело нещо далеч извън кадъра. Ася е спала с плейъра, включен на повторение. И в това отношение е истинска дъщеря на майка си — способна е да се опълчи срещу всякакви гласове, но не и да се справи с тишината.

От мястото си Армануш не чува текста, но пък долавя ритъма на повтарящите се парчета. Приятно ѝ е, че баритонът на Джони Кеш се лее от слушалките в стаята, както ѝ е приятно да слуша и различните звуци, долитащи отвътре и отвън — сутрешните молитви, които кънтят от джамиите в далечината, млекаря, тракащ с бутилките, които оставя пред бакалията отсреща, изненадващо синхронизираното дишане на Султан Пети и Ася — нещо средно между свистене, похъркване и мъркане, макар че невинаги е лесно да определиш кой кое издава, и звука от собствените ѝ пръсти, които се движат по клавиатурата и търсят най-добрия отговор за Барон Багдасарян. Утрото е съвсем близо и въпреки че не е спала достатъчно, Армануш е въодушевена, обзета от ликуването, което идва, когато разгромиш съня.

Долу е стаята на баба Гюлсюм. Тя може и наистина да е прероденият Иван Грозни, но за тази суровост си има причина. Подобно на мнозина, които накрая са огорчени от живота, баба Гюлсюм също си има история. Израсла в малко градче на Егейско море, в идилия, но и недоимък, омъжила се е за мъж от Казанджъ — род, много по-заможен и по-изтънчен от нейния, но и определено по-злочест, притеснявала се, че е млада провинциалистка, станала жена на единствения син в жизнерадостно, но и подвластно на какви ли не беди семейство, била смазана от бремето, че от нея се иска на всяка цена да роди синове, колкото повече, толкова по-добре, понеже никога не се знае колко ще живеят, а давала живот все на момичета и търпяла болката да вижда как след появата на всяка дъщеря мъжът ѝ се отчуждава все повече.