Беднякът милионер
- Автор: Сваруп Викас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беднякът милионер». Краткое содержание книги:
Същата вечер Шанкар ми сготвя и настоява да спя в леглото му. Той самият ляга на твърдия каменен под. Добротата му ме трогва до сълзи. Фактът, че и той е сирак като мен, дава началото на дълбока връзка помежду ни, на нещо повече от приятелство, от другарство. Връзка, която не може да се изкаже с думи.
Тази нощ в Агра вали.
След седем дни трябва да платя на госпожата четиристотин рупии, така че не губя време да се сдобия с познанията, нужни ми за избраната работа. Петдесетте рупии ми стигат, за да вляза два пъти в Тадж Махал, а Шанкар ми заема още десет, за да вляза и трети път. Прикачам се към групи от западни туристи, слушам англоговорещите гидове и се опитвам да запаметя колкото мога повече факти и цифри. Не е особено трудно — сякаш ми е в кръвта. Може Мумтаз Махал да е била моя далечна прабаба. Или баща ми да е бил от рода на Моголите. Както и да е, до четвъртия ден вече съм събрал достатъчно познания за Тадж Махал, за да дръзна да се присъединя към редиците на стотиците нелицензирани гидове в Агра. Въртя се около портата от червен пясъчник и предлагам услугите си на западни туристи, дошли да видят мавзолея под палещото юнско слънце. Първите ми „клиенти“ са група първокурснички в колеж от Англия с лунички, слънчев загар, пътнически чекове и доста оскъдно облекло. Слушат внимателно, не ми задават трудни въпроси, правят много снимки и ми дават банкнота от десет лири като бакшиш. Чак когато обменям банкнотата в бюрото, разбирам, че съм получил седемстотин и петдесет рупии, при това след приспадането на десетпроцентовата комисиона. Почти достатъчно за наем през следващите два месеца!
След седмица се местя в собствена стая в пристройката, но дотогава научавам много неща за Шанкар. Откривам, че езикът му не е низ от нечленоразделни безсмислици. Макар на нас да ни звучат нелепо, за него те притежават конкретна вътрешна свързаност. Разбрах, че любимите му ястия са чапати и леща. Мрази патладжани и зеле. Не се интересува от играчки. Притежава завидна дарба и може да нарисува човек до най-малката подробност само по памет. Също като мен сънува майка си. Две нощи го чувам да плаче „Мамо, мамо“ насън. И знам, че дълбоко в себе си е способен да изрече много повече от абсурдни срички.
Животът с него явно е имал психологичен ефект върху мен, защото сънувам висока млада жена в бяло сари и с бебе на ръце. Вятърът бучи зад нея и косите й скриват лицето й. Бебето я гледа в очите и сладко гърголи: „Мамо, мамо…“ Майката отваря уста, за да отвърне на детето, но от устните й излиза само „К Гкрз Укдж Уксу“. Бебето изпищява и пада от скута й. Аз се събуждам и проверявам дали езикът ми си е на мястото.
През следващата една година в Агра се сдобивам с тонове информация за Тадж Махал. Научавам интимни детайли за живота на Мумтаз Махал, като, например, че четиринайсетото дете, при чието раждане е починала, се казвало Гаухарар. Запаметявам куп подробности за построяването на мавзолея, като, например това, че държавната хазна дала 466,55 кг чисто злато, равняващо се на шестстотин хиляди рупии през 1631 г., а общата цена на строежа възлизала на 41 848 826 рупии, 7 анна и 6 пайса. Задълбавам се в противоречивите теории за това кой действително е построил Тадж Махал и измамното твърдение на италианския златар Джеронимо Веронео. Знам легендата за втори Тадж Махал и загадката на подземните камери, в които имало и трети гроб. Мога да говоря с часове за изкуството на пиетра дура, използвано във флоралните мотиви по стените на мавзолея, и за градините, моделирани в персийския стил Чар Багх. Способността ми да говоря английски свободно ми дава летящ старт. Чуждестранните туристи се тълпят при мен и скоро се разнася мълвата за гида Раджу. Но това не означава, че съм се превърнал в авторитет относно Тадж Махал. Притежавам информация, но не и познание. Гидът Раджу не е нищо повече от папагал, рецитиращ, каквото е чул, без да разбира и дума от него.
С времето се научавам да казвам „Коничиуа“ на японските туристи и „Досвидания“ на руснаците, „Мучас грасиас“ на испанците и развалено „Хау ду ю ду“ на американците. Но за мое безкрайно съжаление, така и не попадам на австралиец, когото да мога да тупна по рамото и да използвам отново блестящия си акцент.