Нощна сянка

„По дяволите. Знаех си, че е ужасна идея.“

Рязко се обърнах, очаквайки да видя Шей да се втурва към нас. Само че той изобщо не гледаше насам. Никой не гледаше насам.

Музиката беше спряла. Масата, на която седяхме допреди малко, беше преобърната, подът беше осеян с парчета стъкло, а чашите, които бяха оцелели, се бяха изтъркаляли в далечния ъгъл. Дакс бе стиснал Мейсън за ризата, оголил зъби насреща му. Изглежда, че Мейсън бе уловил пестника му във въздуха и сега се опитваше да го отблъсне от себе си. Фей стоеше до Дакс, а Ансел бе забил пръсти в рамото му и се мъчеше да го откопчи от Мейсън. Шей стоеше зад брат ми, напрегнал мускули. Брин се беше понадигнала от стола си, спряла свиреп поглед върху Фей.

Рен се отдръпна.

— Какво, по дяволите…?

Той се втурна към Дакс, а аз го следвах по петите.

Мейсън бе изкривил лице в ядна гримаса:

— Кой ти дава правото…

— Затваряй си устата!

— Престани да се държиш като идиот — Ансел продължаваше да дърпа Дакс за рамото, ала изобщо не бе в състояние да го помръдне.

— Ансел е прав, Дакс — обади се Шей. — Какъв ти е проблемът?

— Дръж си езика зад зъбите и не се меси — сопна се Фей.

Невил хвърли китарата си на стреснатата Сабин, скочи от сцената и изтича при Мейсън.

— Стига вече! — сърдито изгледа той Дакс. — Какво си мислиш, че правиш?

Дакс не му обърна внимание.

Огледах се наоколо, разтревожена да не ни изхвърлят, ала останалите посетители се бяха върнали към питиетата си, напълно равнодушни към една най-обикновена кръчмарска свада.

Рен сграбчи Дакс за рамото.

— Пусни го и ме изчакай навън. Веднага.

Дакс пусна ризата на Мейсън и с един последен гневен поглед се запъти към изхода. Фей направи няколко крачки след него.

— Къде си мислиш, че отиваш? — препречих й пътя аз.

— Извинявай, Кал — отвърна тя със стоманен блясък в очите. — В този случай съм съгласна с него.

— Внимавай, Фей! — изръмжах, ала тя не трепна.

— Проблем ли имаш?

— Ще ти кажа, когато разбера какво се е случило.

— Добре — тя ме заобиколи и изтича след Дакс.

Невил се накани да ги последва, пребледнял от гняв, ала Рен го хвана за ръката.

— Връщай се на сцената. Всичко приключи.

— Но…

— Добре съм, Нев — Мейсън сложи ръка на рамото му. — Ще се оправим. Върви да свириш.

Макар и неохотно, Нев се запъти обратно към сцената и миг по-късно в помещението отново зазвуча музика, макар и със забележимо по-гневен ритъм.

— Някой ще ми каже ли какво стана? — попитах аз.

— Нищо — отвърна Мейсън, докато заедно с Козет вдигаха падналата маса. — Както Рен каза, всичко приключи.

— Не беше нищо — възрази Ансел.

— Какво стана? — попита Рен.

— Сериозно ви говоря, дайте да не правим голям въпрос от случилото се — каза Мейсън измъчено. — Дакс просто си изпусна нервите, това е всичко.