Планетата в края на времето
- Автор: Пол Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата в края на времето». Краткое содержание книги:
Но беше ли това наистина „живот“?
Сигурно беше някакъв вид живот, но Виктор не можеше да повярва, че това е единственият живот, който ще има. Това съвсем не беше неговият живот.
Неговият живот беше на един много различен Нюманхоум с много приятели, семейство и работа. Особено работа. За Виктор Сорикейн работата никога не беше била просто занимание, което трябва да върши определен брой часове, за да си изкара прехраната. За него работата беше негова професия, негово положение в обществото. Негови умения. Това беше нещото, около което той организираше живота си, нещото, което беше самият той. И Виктор Сорикейн не можеше да приеме себе си като човек, който рине човешки изпражнения. Той беше квалифициран пилот! Нещо повече, благодарение на безкрайните лекции на баща си той беше най-малкото любител в такава област, като астрофизиката… личността, от която тези хора се нуждаеха. Такъв беше Виктор Сорикейн…
От което следваше, че този измръзнал и уморен ринач на изпражнения не беше истинският Виктор Сорикейн и този живот не беше неговият.
И когато Муни-бет отново дойде близко до него, той ѝ заговори, без да понижава глас:
— Аз наистина имам оплакване, Муни-бет. Тук си губя времето. Аз имам умения, които трябва да се използват.
Момичето го погледна отчаяно.
— Моля те… — прошепна тя и погледна през рамо.
— Но това е важно — настоя Виктор. — Онова нещо, което те наричат Вселена. То трябва да бъде разбрано и аз имам научната подготовка…
— Млъкнете! — извика момчето пийпс. — Пречите на работата!
— Всеки може да върши тази работа — каза Виктор, но все пак се въздържа да посочи, че това е задача, която могат да вършат дори неуки деца.
— Всички трябва да работим — извика Вандот с писклив, започнал да мутира глас и потри нервно ръце в изцапаната си шотландска поличка. Морди погледна Виктор виновно. Вандот просто отстояваше своята справедлива юношеска мъжественост. — Най-важното е оцеляването — заяви момчето. — А най-важната част на оцеляването е храната. Млъкнете и работете.
„Оцеляване — мислеше мрачно Виктор. — Съвсем вярно. Това, изглежда, е основното правило на играта.“
Беше естествено социалната нагласа на тези хора да е съобразена с техните потребности. Тяхното безкомпромисно поведение беше схема за оцеляване. Земните ескимоси при много по-мек климат бяха развили свои специфични необикновени социални институции, които да отговарят на бруталните факти на живота им. Вярно, ескимосите бяха решили проблемите по различен начин — без твърди закони и строго централно правителство, без наказания (а тези хора абсолютно се придържаха към наказанието), но пък бяха тръгнали от различна позиция. Не бяха имали вкоренени традиции, нито правителства и религии, които да се опитват да съхранят. Бяха пристигнали в новата за тях сурова среда, без да са обременени с такива традиции.
В очите на Виктор хората от този нов Нюманхоум бяха едновременно авторитарни по управление и религиозни фанатици. Те живееха своя мрачен, беден живот в пещери под ледени канари под някогашния Нюманхоум. За тях малко неща имаха значение — за щастие, защото иначе не биха могли изобщо да оцелеят. Най-важното от тези неща беше, че макар слънцето им отдавна да беше помръкнало, огньовете вътре в планетата все още горяха и топлеха както преди. Геотермалните кладенци даваха топлина, която поддържаше техните катакомби годни за живеене, и дори даваха достатъчно енергия за работа на техните малки фабрики (да не говорим за фризерите). Снабдяването не беше разточително. Енергията сигурно не беше достатъчна да се поддържат десетки хиляди жители на Нюманхоум живи…
Но вече не бяха останали толкова много живи. Не и на Нюманхоум. Нито другаде.
Когато без желание Вандот прие, че работата за деня е свършена, Виктор се опита да изстърже мърсотията от ръцете си. Огледа се за Морди, очаквайки заедно да се върнат в жилището на Великите, но тя вече беше напуснала пещерата.
„Как се е измъкнала?“ — помисли раздразнено Виктор. Беше сигурен, че може да намери пътя и самичък, но нямаше никаква причина тя да не го почака…
Чакаше го.
Стоеше пред пещерата. Изглеждаше едновременно и изплашена, и решителна. До нея стоеше неговият надзирател Мириан.
— Ти просто не искаш да помагаш, така ли? — попита гневно Мириан. — Докладваното от Морди е вярно. Ти не само не си вършиш работата, ами пречиш и на другите.