В стъклената къща

Спряхме се сред растенията, които ни обграждаха като стена. Въздухът тегнеше от влага, а заради оборския тор и нахвърлената слама вонеше като в конюшня.

— Исках само да те доведа тук.

Започнах да я целувам така, както стояхме прави, а ръцете ми плахо шареха по тялото й, докато се опитвах да възвърна предишната си възбуда, само че сега исках единствено този миг да бе отминал, да е извън мен, за да мога спокойно да се прибера в дома си и да се скрия в леглото си. В този момент дочух далечен шум и внезапно си представих лицето на баща ми, отварящ вратата на оранжерията, как включва лампите и се отправя направо към края на лехата, където сега се спотайвахме двамата с Кристъл. Но след това всичко се случи много бързо. В мрака аз някак успях да смъкна пликчетата на Кристъл до коленете й, след което дойде ред и на моите гащи. И тогава, сред плетеницата от ръце и плът аз отчаяно се опитах да проникна в нея и успях да го сторя почти веднага, без да съм сигурен дали успях да се оттегля навреме, преди първия тласък, когато свърших. Не, всъщност въобще не бях уверен, че съм проникнал в нея.

И тогава отново ме налегна до болка познатото ми усещане за провал. Бях безкрайно несръчен, докато трескаво оправях дрехите си. Дума не посмях да отроня. Чувствах само как безнадеждно се стопяват бляновете от сънищата ми.

— Какво ти е?

Звукът на гласа й в мрака, ме накара да се отвърна и предизвика желанието ми да залича спомена за нея.

— Добре съм. — Последва пауза сред мъртвешка тишина. — Ами ти?

— Да, също. Но ми се струва, че не бях очаквала това.

Не си проговорихме отново, докато не я оставих с пикапа пред къщата й.

— Съжалявам — рекох.

— Всичко е наред.

Тя се наведе към мен, за да ме целуне, ала устните ни се докоснаха съвсем сковано.

— Утре ще ми се обадиш ли?

— Да.

На следващия ден се събудих със същата празнота в гърдите, понеже това, което се случи снощи, се беше загнездило в мислите ми като съсирек от кръвоизлив. От леглото дочувах смътните шумове, които вдигаше баща ми, докато се приготвяше за неделната литургия, и дрънкането на съдовете в кухнята, където леля Тереза приготвяше сутрешното кафе.

— Къде е Виторио? — въпросът му прозвуча като обвинение тежко като олово.

— Не знам. Сигурно е в леглото. Иди да го вдигнеш.

— Ще видим ние докога ще продължава така. Докога ще се прибира в три часа през нощта?

Но като се върна от неделната служба в църквата, той нищо не ми каза.

Към един на обяд Кристъл ми позвъни.

— Здравей, страннико.

Странно, но сега наистина звучеше съвсем бодро и приветливо. Нима разполагаше с версия за изминалата нощ, напълно различна от моята?

— Според мен Кейт си е легнала да спи горе-долу по същото време, по което и ние. — подметна тя и се засмя.

— Да — казах аз.

— Днес си особено разговорлив.