Тамзин
- Автор: Бигл Питер Сойер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вълкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тамзин». Краткое содержание книги:
Пристигнала от сърцето на Ню Йорк в английската провинция, тринайсетгодишната Джени не проявява никакъв интерес към заобикалящия я свят… докато не започва да опознава един друг свят — по-стар и по-мрачен, населен с духове и демони. Съдбовната среща с призрака на Тамзин ще задвижи събития отпреди триста години, които още чакат своя завършек. Ще се решава и съдбата на самата Тамзин — ако изпълни задачата си на земята… ако Джени може да й помогне… ако успеят да победят Страшния лов и кървавия Джефрис…
— Ако ме настъпиш, проклета да си — предупреди ме с детския си дрезгав глас. Тогава кълнеше хората — мисля, че го беше научил от Ели Джон. — И всичката ти коса ще опада, и постоянно ще ти се киха, но няма да можеш. — Евън постоянно му правеше забележки за това, но беше безполезно.
— Не говори за проклятия. Не тук. Млъкни, Джулиан. Мисля, че треперех. Помня, че крещях.
Джулиан изглеждаше наистина обиден — никога преди не му бях повишавала тон, — но после видя, така, както все още го прави понякога, дори след като вече е станал глупав тийнейджър, и просто дойде и се опря в мен, без да каже и дума. Намери нещо лепкаво и неизчегъртваемо на пуловера ми, но на кого му пукаше.
Двайсет
Тамзин дойде при мен късно през нощта. Не в спалнята ми както миналия път, а в проклетата ми баня. Стоях гола пред огледалото, мърморех си и оглеждах пораженията. Днес мога да се погледна в огледалото, без да трепна и да правя идиотски гримаси. Но тогава това ми отнемаше цели седмици — да погледна право в очите онова, което ще гледам цял живот. Кожата ми вече не беше чак толкова отвратителна може би Сали е права за климата. Косата… яйцето на Били Блин я направи съвсем на нищо, но пък бирата помогна. Формата й беше абсолютно безнадеждна — трябваше да се примиря, това е. Устата — твърде голяма, носът — прекалено малък (заради него очите ми изглеждат много приближени, а според мен иначе не са). Не, очите май са си добре, но миглите ми много стърчат. Мийна има такива хубави мигли. Но това е положението.
Не видях Тамзин в огледалото — призраците нямат отражения, — но я усетих още преди да ме лъхне ароматът й. Беше застанала на ръба на ваната на един крак — имитираше Тони, за Бога! Дъхът ми секна и понечих да я предупредя да не се подпира на корниза, защото пада и от сърдит поглед. Би ме досрамяло или бих се подразнила, че са ме хванали така да се разглеждам, но Тамзин се усмихна и аз успях да попитам:
— Ти къде изчезна?
Тамзин не отговори веднага. Изгледа ме замислено отгоре додолу — вече не се усмихваше. Най-сетне кимна уверено.
— Спомням си.
— Какво си спомняш?
Загърнах се в халата не защото ме беше срам, а заради течението. Тамзин продължи да ме разглежда — така ясно очертана както никога досега, че не виждах завесата зад нея. Толкова ясна — и виждах нещо, което досега не бях забелязала: криво зъбче отдясно, съвсем леко застъпващо другото. Не гротескно, не дефект, а просто нещо, което не очаквах и ме стресна. Тамзин разбра.
— Ние го наричаме вълчи зъб — обясни тя. — Не зная как го наричате във вашето време. Но колко часове съм прекарвала пред огледалото, втренчена в него — о, Джени, какви глупави години! Родителите ми бяха мили и правеха всичко за мен, но не се преструваха, че това няма значение и само ще увеличи зестрата ми. А как, като дъщеря им никога не им се усмихваше, да не говорим за кандидатите. Когато баща ми каза, че е наел художник да ме рисува, се заклех, че по-скоро бих се усмихнала на палача, отколкото на него. — Гласът й затихна и тя си спомни лице, по-младо и от моето, както правеше понякога. — И спазих клетвата си, Джени, защото не на художника се усмихвах.
— Имаш прекрасна усмивка, за Бога! — възкликнах аз. — Не съм виждала друга усмивка като твоята! Когато се усмихнеш, всичко мога да направя за теб… всеки би го направил!
Тамзин скочи и наведе глава към моята като пеперуда, която каца върху бучка захар.
— Добре тогава. Твоите мигли изобщо не са къси, очите ти са разположени чудесно на лицето, устата ти е женствена, сестринска клетва ти давам! — Отначало дори не можах да осъзная, че ме нарича сестра. — Господарке Джени — наричам те така нарочно, да знаеш, — вие имате всички качества на истинска красавица, а и сърцето ви е милостиво. Повярвайте ми, не един мъж ще въздиша по вас съвсем скоро!
Женствената ми уста беше зяпнала и единственото, за което се сещах, беше господин Хамел и уводът в драмата. Но Тамзин продължаваше да ме гледа гордо, сякаш наистина съм й сестра, която е облякла нейната рокля за бала, а не мокрия си халат. Господин Котак изглеждаше по същия начин, когато за първи път ми доведе госпожица Софая Браун да се похвали.
Когато отново добих дар-слово, пак повторих:
— Къде изчезна? Когато те попитах за съдията Джефрис… защо избяга така?
Този път тя не избяга, макар да личеше, че й се иска. Стана съвсем прозрачна и мъглява, крехка като крило на водно конче, но без цвят и без пулсиращата светлина, която винаги излъчваше. Ала остана видима. Като че ли си пое дълбоко въздух и издиша (ако да беше невъзможно).