Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
— Ако бих могъл — отговори побеснял Галуей, — ако бих могъл да ви предам пълното си равнодушие към мнението на всички ви за мене — такова, каквото е в действителност, за да го разберете и изтръпнете, — не бих се колебал да кажа — „баница“ и бих си отишъл с вашия чек, като се смея в очите ви. Но аз съм объркан. Можете да не ми повярвате.
— На драго сърце вярваме — рече Естамп.
— Такъв човек заслужава всякаква изтънченост — провъзгласи Томсон — и за пръв път благославям нанесеното ми оскърбление.
— Хайде, какво приказвате там… — с омраза рече Диге.
Тя излезе напред, бавно вдигна ръка и като гледаше право в очите дон Естебан, издърпа чека от ръката му, където той висеше, хванат с краищата на пръстите. Дон Естебан отпусна ръка и погледна Дюрок.
— Всеки е верен на себе си — рече Дюрок и се извърна.
Естамп се поклони, като посочваше вратата.
— Не ви задържаме — рече той. — Чекът е ваш, вие сте свободни и няма за какво повече да говорим.
Двамата мъже и жената, чиито рамене изглеждаха отзад в тоя момент, превити от рязък удар, си размениха полугласно няколко думи и без да погледнат никого, набързо излязоха. Те не изглеждаха вече живи същества. Бяха убити пред очите ми с един изстрел от чековата книжка. През вратата най-далечното огледало повтори движенията на отдалечаващите се фигури и аз, като се тръшнах на стола, неудържимо заплаках, сякаш от смъртна обида, сред вълненията на потресената тълпа, която бързаше да се разотиде.
Тогава една ръка ме докосна; вдигнах глава и с горчив срам видях оная весела млада жена, от която бях взел розата. Тя ме гледаше внимателно, с усмивка и любопитство.
— О, простота! — рече тя. — Момче, ти плачеш, защото скоро ще станеш мъж. Вземи това цвете, за спомен от Камила Флерон!
Тя взе от вазата, ласкаво ми го подаде, а аз машинално стиснах гергината с цвета на вишна. После също тъй машинално спуснах ръка в джоба и измъкнах потъмнелите розови листенца, с които се страхувах да не правя боклук. Дамата изчезна. Разбрах какво е искала да каже с това значително по-късно.
Гергината пазя и до ден-днешен.
XVI
А през това време всички се разотидоха; малцината останали се съветваха за нещо настрани, далеч от напуснатата трапеза. Слугите, които претичваха напред-назад, задържани с жестове от самотни трупи, разперваха безпомощно ръце или пък даваха със свиване на рамене да се разбере, че събитията от тази вечер за тях са напълно тъмни. Около тревожната пустота на разлетялото се в прах тържество без възхищение блестяха иззад черните колони напуснатите чудеса на златната верига. Никой вече не влизаше тук. Аз станах и излязох. Когато преминавах третата поред зала, дето забелязвах понякога отдалечаваща се сянка или чувах далече от себе си стъпки, пътя ми пресече Поп. Щом ме видя, той трепна.
— Къде сте вие? — рече Поп. — Аз ви търся. Елате с мене. Всичко свърши много лошо!
Аз се спрях в уплаха, така че, бързайки, изпреварил ме вече, Поп трябваше да се върне:
— Не е тъй страшно, както мислите, но дяволски противно. Той имаше припадък. Сега там са всички и той поиска да ви види. Не знам какво значи това. Но вие ще отидете, нали?
— Да отърчим! — извиках аз. — На нея сигурно й е много тежко!
— Той ще се оправи — рече Поп, като вървеше с бързи крачки, но сякаш тъпчеше на едно място — така бързах аз. — На него му е вече значително по-добре. Дори се посмяхме малко. Знаете ли, той е занемарил болестта и никому не е казал дума за това! Отначало мислех, че всички сме виновни. А вие какво мислите?
— Защо питате мене? — възразих с обида. — Та аз знам най-малко от всички!
— Не сме много виновни — продължи той, като отмина отговора ми. — В нищо не сме виновни, чувствувам. Ах, как се радваше той! Ето! Това е спалнята му.
Той почука на затворената висока врата и когато се канеше да почука пак, Естамп отвори отвътре, като се отдръпна веднага и доизричаше настрана от леглото прекъснатото от нашето появяване изречение:
— … затова трябва да спите. Има граница за впечатленията и усилията. Ето, дойде Санди.
Аз видях най-напред седналата до кревата Молли; Ганувер държеше ръката й, легнал с високо повдигната от възглавницата глава. Устата му беше полуотворена и той дишаше тежко, като говореше с прекъсвания, с тих глас. Между краищата на разкопчаната му риза се виждаше компресът на гърдите.
В тая голяма спалня беше така хубаво, че видът на болния не ми направи тежко впечатление. Едва когато се вгледах в неговото като че озарено от мъждива светлина лице, почувствувах отвратителното настроение на минутата.