Смъртта на магьосника

Оставиха огъня да доизгори и напуснаха полянката, вървейки плътно един зад друг — дузина прегърбени фигури, мъже и жени, заклели се да напуснат гората завинаги. Хорхаунд ги водеше през онова, което наричаше «Полята на ада», покрай странно разкривени дървета с оголени клони. Всичките му тайни белези и знаци бяха изчезнали под ледовитата белота. Понякога дърветата отстъпваха място на малки сечища. Хорхаунд прецени, че е добре да се движат северно от църквата, замъка и странноприемницата, дълбоко сред дърветата, за да бъдат в безопасност, но не и твърде далеч, за да има откъде да потърсят помощ, ако се наложи. Разбойникът продължи напред, като се опитваше да не забелязва как студът прониква през ботушите му и как грубо одяланият арбалет, преметнат през гърба, го блъска в рамото. Той стисна ножа, пъхнат в колан на кръста му, и продължи да се влачи напред, ослушвайки се в тишината. Тук-там се различаваха следи на животни. Хорхаунд мразеше снега. През пролетта и лятото винаги можеш да познаеш дали някой е минавал, но снегът все валеше, закриваше всички следи и стъпки, и правеше живота още по-труден. Дълбоко сред дърветата мрачно забуха бухал. Хорхаунд спря. Не беше ли това лоша поличба? Наистина, денят си отиваше, но все още не беше тъмно — защо тогава бухалът вече е излязъл на лов?

Излязоха на полянката, където беше домът на Уолдъс въглищаря — хижа от измазан с глина плет, скрита зад ограда от разкривени колове. Хорхаунд спря. Обикновено миризмата на дървени въглища беше силна и светлината се процеждаше зад капаците, но сега всичко беше тихо, студено и черно. Хорхаунд прескочи оградата и внимателно заобиколи малките зеленчукови лехи. Вратата беше отворена и вътре нямаше никой. Обзе го страх, прииска му се да се махне оттам. Уолдъс го нямаше. Хорхаунд потръпна. Ако въглищарят беше отишъл в гората, то поне светлокосата му жена щеше да остане тук, нали?

Минаха покрай ямата за въглища. На края на полянката нещо висеше, заплетено в гъсталака. Хорхаунд го взе. Беше заешка кожа, току-що одрана, та кръвта още блестеше. Беше захвърлена там като някакъв боклук. Че кой би направил такова нещо? Зайците се срещаха рядко и за тях плащаха добре. Кой беше достатъчно умел да улови животното, а после да захвърли кожата му? Хорхаунд приклекна, почисти кожата в снега, сгъна я старателно и я сложи в торбата си. Останалите наблюдаваха внимателно.

— Защо ще хвърлят хубава заешка кожа? — попита Хемлок. — Дори сър Едмънд би я използвал, а той е видял много нещо. Някога бях войник в замъка — Хемлок не можа да устои на възможността да се изперчи. — Лейди Катрин каза, че когато била в Париж, не го знам това къде е, ама било голям град, дори роклите на дамите били поръбени със заешка кожа.